Като започна с Бен Мензис и завърши с Бил Таруотър, Пат призова на бой, боксира се и нокаутира четиримата второразредници. За тази цел му се наложи да пътува, като мачовете се състояха в Гшефилд, Денвър, Тексас и Ню Йорк. Месеци бяха необходими за това, тъй като по-големите мачове не се уреждаха лесно, а и самите боксьори искаха повече време за тренировки.
През втората година той започна да се справя!-един след друг с шестимата големи боксьори, които стояха в подножието на стълбицата на шампионите от тежка категория. Здраво стъпил на върха на стълбицата, стоеше великият Джим Ханфорд, непобеденият световен шампион. Тук, в най-горните стъпала, напредването вървеше по-бавно, макар че Стъбнър беше неуморим в уреждането на срещи .
И в раздухването на страстите сред спортното общество, за да принуди противника да се бие. Уил Кинг беше отстранен в Англия и Глендън гони Том Харисън из половината земно кълбо, за да го победи; на празника на бокса в Австралия.
Призовете ставаха все по-големи. Вместо стоте долара, които печелеше при първйте си срещи, сега Пат получаваше от двадесет до тридесет хиляди долара на мач, а също така подобни суми и от киното. Като менажер Стъбнър взимаше своя процент от всичко това според условията на договора, съставен от стария Пат, така че той и Глендън богатееха въпреки огромните си разходи. Това се дължеше преди всичко на скромния живот, който водеха. Те не бяха прахосници.
Стъбнър се беше увлякъл в недвижими имоти и средствата му, вложени в апартаменти и жилищни блокове в Сан Франциско, бяха много повече, отколкото Глендън би могъл да си представи. Съществуваше обаче един таен тотализатор, групичка хора, които знаеха с точност размерите на Стъбнъровите владения, а освен тях кинопродуцентите плащаха на менажера огромни дивиденти, за които Глендън никога не беше чувал.
Най-сериозната задача на Стъбнър беше да поддържа наивността на своя млад гладиатор. Пък и не му беше трудно. Глендън, който нямаше никакво взимане-даване с деловата страна на бокса, слабо се интересуваше от тия неща. Освен това, където и да го отвеждаха пътуванията му, той прекарваше свободното си време в лов и риболов. Рядко се събираше с хората от спортния свят, беше пословично срамежлив и затворен и предпочиташе художествените галерии и стихосбирките пред спортните клюки. А и треньорите му, и учебните му партньори имаха строги инструкции от менажера да си сдържат езика и се предпазват от най-невинни намеци за корупция в бокса. Стъбнър беше застанал във всяко отношение между Глендън и останалия свят. Дори никога не интервюираха Пат, без да присъствува Стъбнър.
Само веднъж се обърнаха направо към Глендън. Беше тъкмо преди мача с Хендерсън; в коридора на хотела набързо, шепнешком му предложиха сто хиляди долара и човекът има късмет, че
Пат се сдържа и само го отстрани с рамото си, отминавайки, без да отговори. Той разказа случая на Стъбнър, който рече:
— Това е само номер, Пат. Опитали са да те подхлъзнат. — Той видя как в сините очи светна гняв. — А може би нещо по-лошо. Ако бяха успели да те подмамят, можеше да се появи такава голяма сензация във вестниците, че да те свърши. Но не вярвам. Такива работи вече не се случват. Това са предания, наследени още от ранната история на ринга, нищо повече. Имало е в миналото корупция, но никой боксьор или менажер с авторитет не би дръзнал днес да извърши подобно нещо. Разбери, Пат, хората в бокса са чисти и честни като спортистите от професионалния бейзбол, а от него по-чист и по-честен спорт няма.
И през цялото време, докато говореше, Стъбнър помнеше, че предстоящият мач с Хендерсън трябва да бъде не по-къс от дванадесет рунда — достатъчно за киното — и да продължи не повече от четиринадесет. А той знаеше освен това, че самият Хендерсън е обещал да не издържи повече от четиринадесет рунда — дотолкова големи бяха заложените суми.
Глендън, към когото вече никой не се обърна направо, съвсем забрави за този случай и прекара целия следобед в правене на цветни снимки. Фотографията беше станала напоследък любимото му занимание. Тъй като обичаше живописта, а не можеше да рисува, беше прибягнал към компромис, заемайки се с фотография. В ръчния му багаж влизаше куфар, натъпкан с книги по въпроса, и той прекарваше дълги часове в тъмната стаичка, където извършваше сам различните операции. Никога не беше съществувал велик боксьор, който да стои толкова настрана от боксовите среди. Тъй като нямаше за какво да говори с хората, които срещаше, наричаха го мрачен и необщителен и по този начин за него се оформи особена вестникарска слава — не толкова преувеличена, колкото изцяло изопачена. С две думи, печатът го представяше силен като бик, тъп, глупав звяр и един несериозен спортен коментатор го кръсти „Първобитния звяр“. Прякорът си извоюва гражданственост. Останалите братя по перо го приветствуваха с възторг и оттогава насетне името на Глендън вече не се появяваше в печата без прякор. Често в заглавие или под снимка се появяваха само думите „Първобитния звяр“ с главни букви и без кавички. Цял свят знаеше кой е този звяр. Това го накара да се затвори още повече в себе си и породи у него дълбока неприязън към вестникарското съсловие.