Пат остави сонетите на масата, взе вестник и си даде вид, че се е задълбочил в него, когато Стъбнър и Мод влязоха. Той стана. Срещата разтърси и двамата. Щом сините очи срещнаха сивите, сякаш мъжът и жената извикаха едновременно от радост, сякаш всеки от тях беше намерил нещо дълго търсено и очаквано. Но това трая само миг. И двамата бяха очаквали да видят толкова различни неща у другия, че в следния момент ясният зов за взаимност отстъпи място на смущението. Като всяка жена Мод първа се овладя, и то без да даде вид, че й се е случило нещо. Тя прекоси по-голямата част от разстоянието, което ги делеше, за да се ръкува с Глендън. Колкото за него, той едва ли разбираше какво говори, когато ги запознаха. Ето, това беше жена, истинска жена! Откъде да знае, че на света може да има такова същество. Малкото жени, които беше забелязал, съвсем не подсказваха, че съществува такова нещо. Интересно какво би казал за нея старият Пат, дали тя е онази, за която му беше препоръчал да се държи с двете ръце. Пат си даде сметка, че по някаква случайност задържа ръката й. Той я погледна с любопитство, очарован и смаян от нейната крехкост.
Тя от своя страна се мъчеше да заглуши отзвука от първия ясен зов. Ненадейният й порив към чуждия човек — това! е само някакво странно преживяване, нищо повече. Та не е ли той първобитният звяр на ринга, огромният тъп мъжкар побойник, който бъхтеше своите ближни — мъжкари от същия тъп вид? Тя се усмихна на начина, по който Пат продължаваше да държи ръката й.
— Моля ви, пуснете ръката ми, господин Глендън — каза тя. — Аз. . . тя ми трябва, нали разбирате?
Той я погледна с недоумение, проследи погледа и към ръката, която беше сграбил, и изведнъж я пусна с неловка привързаност, а кръвта видимо нахлу в лицето му.
Тя забеляза изчервяването и й мина през ума, че той не изглежда такъв недодялан звяр, какъвто си го беше представяла. Не можеше да си представи звяр да се изчерви от каквото и да е. Почувствува също, че й харесва у него липсата на лекота, с която да измърмори някакво извинение. Смущаваше я обаче начинът, по който той я поглъщаше с очи. Беше се загледал в нея като насън, а страните му все повече и повече пламваха.
В това време Стъбнър й подаде стол и Глендън се отпусна машинално в креслото си.
— Той е в отлична форма, мис Сенгстър, в отлична форма — говореше менажерът. — Нали така, Пат? Никога не си се чувствувал по-добре, нали?
Това досаждаше на Глендън. Веждите му се свиха недоволно и той не отговори.
— Отдавна исках да се срещна с вас, господин
Глендън — каза мис Сенгстър. — Никога досега не съм взимала интервю от боксьор, така че, ако не се справям умело, вярвам, ще ми простите.
— А може би по-добре отначало да го видите как работи — предложи менажерът. — Докато се преоблече за ринга, мога да ви разправя сума неща за него, и то най-нови. Ще повикаме Уолш и ще покажем два-три рунда, а, Пат?
— Нищо няма да покажем — изръмжа Глендън грубо, точно тъй, както подобава на първобитен звяр. — Продължавайте интервюто.
Но интервюто никак не вървеше. Повечето говореше Стъбнър, той даваше идеите, а това беше достатъчно, за да ядоса Мод Сенгстър, докато Пат не отваряше и уста. Тя изучаваше финото му лице, ясносините раздалечени очи, правилния, почти орлов нос, твърдите целомъдрени устни, по мъжки прекрасни, с извити нагоре ъгълчета, които далеч не предвещаваха някаква мрачност. Загадъчна личност, си каза тя, ако е вярно това, което пишат за него вестниците. Напразно търсеше белезите на звяра и напразно се опитваше да установи допир с него. От една страна, твърде малко знаеше за професионалните боксьори и за ринга, а от друга — откриеше ли някаква тема за разговор, бълващият сведения Стъбнър я грабваше веднага.
— Трябва да е много интересен животът на боксьора — каза тя по едно време и добави с въздишка: — Как бих желала да зная повече неща за него. Кажете ми, защо се биете? Не, да оставим настрана паричния въпрос. — Това тя каза, за да отстрани от разговора Стъбнър. — Прави ли ви удоволствие, като се биете? Вълнува ли ви, че си мерите силите с други мъже? Аз надали зная как да изразя това което искам да кажа, но моля, бъдете търпелив с мен.
Пат и Стъбнър заговориха едновременно, но за първи път Пат взе връх над менажера си.
— Отначало не ми беше интересно…
— Беше му страшно лесно, разбирате ли — прекъсна го Стъбнър.
–.. .Но по-късно — продължи Пат, — когато се срещнах с по-добрите боксьори, с истинските, големите, умните, при които трябваше повече…