— Зная, естествено, че няма да споменавате в интервюто за тези тъмни сделки. Но аз искам много повече. Искам изобщо да не публикувате нищо.
Тя го стрелна с проницателните си сиви очи, после сама се зачуди на отговора си.
— Разбира се — съгласи се тя. — Няма да бъде
публикувано нищо. Нито ред няма да напиша.
— Така си и знаех — просто каза той.
В първия миг я разочарова липсата на благодарност, но в следващия беше доволна, че не й благодари. Почувствува различната основа, на която той уреди тяхната едночасова среща, и стана .дръзка във въпросите си.
— Откъде знаехте? — запита тя.
— Сам не разбирам. — Той тръсна глава. — Не мога да го обясня. Приемам го като нещо .съвсем
естествено. Някак си ми се струва, че зная много неща за вас и за мен.
— Но защо да не публикувам интервюто? То е добра реклама, както казва вашият менажер.
— Зная — отговори той бавно. — Но не искам познанството ни да е свързано с това. Мисля, че ще бъде оскърбително, ако го публикувате. Не искам да смятам, че съм се запознал с вас служебно. Ще ми се да запомня разговора ни тук като разговор между мъж и жена. Не зная дали разбирате какво искам да кажа. Но така го чувствувам. Искам да запомня срещата като между мъж и жена.
Докато говореше, очите му я гледаха, тъй, както мъж гледа жена. Тя чувствуваше неговата сила и пулс, чувствуваше се необяснимо непохватна в говора и неумела пред този човек, който се славеше като вързан в езика и тромав. Явно той умееше да говори направо по същината на въпроса и по-убедително от повечето мъже и най-убедително й подействува не друго, а собствената й вътрешна увереност, че това е само наивна и проста откровеност от негова страна, а не преструвка и поза.
Той я изпрати до колата и я развълнува отново, когато се сбогува с нея. Ръцете им бяха пак стиснати, когато каза:
— Някой ден ще се видим. Аз искам да ви видя. Някак си имам чувството, че между нас не е казана последната дума.
И докато колата потегляше, тя усети, че и у нея има подобно чувство. Не беше това последната й среща с този твърде вълнуващ Пат Глендън, господар на ринга и първобитен звяр.
В тренировъчната зала Глендън срещна разтревожения си менажер.
— Кой те караше да ме пъдиш? — запита Стъбнър. — Свършени сме. Страшна каша забърка. никога не си оставал сам пред репортьор и сега ще видиш, като излезе това интервю в печата.
Глендън, който го наблюдаваше с хладна насмешка, понечи да се обърне и отмине, после се разколеба.
— Няма да излезе никакво интервю в печата — каза той.
Стъбнър го погледна.
— Помолих я да не го публикува — обясни Глендън.
Тогава Стъбнър избухна.
— Да не мислиш, че ще хвърли такава сочна сензация в коша?
Глендън настръхна и гласът му стана груб и неприятен.
— Нищо няма да публикува! Тя ми каза! А да се съмняваш, значи да я наричаш, лъжец.
Ирландският гняв гореше в очите му и затова, пък и заради несъзнателното яростно свиване на юмруците му Стъбнър, който познаваше тяхната сила, не посмя повече да се съмнява.
VII
Не беше нужно много време на Стъбнър, за да открие, че Глендън смята да удължи мача, макар че, както и да се опитваше, не можа да долови до кой рунд. Но той, без да губи време, тайно се договори за някои неща с Нат Пауърс и неговия менажер. Пауърс имаше верни поклонници, които залагаха на него, така че тайният синдикат не биваше да се лишава от своята плячка.
Вечерта преди мача Мод Сенгстър се провини в още по-дръзко от всички дотогава нарушения на общоприетите правила, макар че за това провинение ни дума не се пошушна, та да не възмути обществото. Под покровителството на редактора тя зае място до самия ринг. Косата и по-голямата част от лицето й бяха скрити под дълбоко нахлупена шапка, а дългият мъжки балтон, който носеше, стигаше до петите й. Смесвайки се с гъстата тълпа, тя остана незабелязана; не я познаха дори журналистите, заели местата за печата до ринга, точно пред нея.
Както беше напоследък обичаят, предварителни срещи не се състояха и тя едва се добра до мястото си, когато рев и аплодисменти оповестиха пристигането на Нат Пауърс. Той слезе по пътечката между редовете, придружен от помощниците си, и тя почти се изплаши от огромната му фигура. Въжетата обаче той прескочи леко, като човек наполовина с неговата тежест, след това се ухили, приемайки шумните поздрави, които ехтяха от всички краища на залата. Не беше привлекателен човек. Две уши като марули удостоверяваха професията и бруталната й същност, а счупеният му нос толкова пъти беше разплескван върху лицето му, че вече не се подчиняваше на изкуството на хирурзите, които се опитваха да го възстановят.