челюстта и ляв — в слънчевото сплитане, реферът най-хладнокръвно го отстрани. Всички очевидци Край ринга, всички боксови експерти и целият спортен свят знаеха, че фаул нямаше. Но като всички
боксьори Пат Глендън се подчини на решението на рефера. Той се съгласи и го прие като неразделна
част от лошия си шанс.
Такъв беше Пат Глендън. Едно смущаваше Стъбиър; Пат ли е писал писмото, или не. Стъбнър го
взе със себе си на работа. Какво стана с Пат Глендън — ето въпроса, който тази сутрин Сам отправяше към всеки спортист. Никой, изглежда, не знаеше. Едни смятаха, че трябва да е умрял, но никой не знаеше с положителност. Спортният редактор на един сутрешен вестник направи справка в документацията и установи, че не е отбелязано Глендън да е умрял. Само Тил Донаван го насочи правилно.
— Ами разбира се, че не е умрял — каза той. — Как може да умре човек с такава физика, дето никога не се е напивал, нито е прекалявал? Той печелеше много пари, пък и пестеше и ги влагаше с печалба. Та нали държеше три заведения наведнъж, И малко ли пари трупаше от тях, но ги разпродаде. Има оттогава, кажи-речи, 20 години и повече. Жена му тъкмо беше умряла. Срещнах го — тръгнал за ферибота. „Къде бягаш, стара славо?“ — питам го аз. „Решил съм да хвана гората — казва той. — Оставих всичко. Сбогом, Тим, момчето ми.“ И от този ден до днес не съм го виждал. Но не е умрял, къде ти?
— Казваш, че жена му умряла, а имаше ли деца? — запита Стъбнър.
— Едничко, беше още бебе. Мъкнеше го на ръце тогава.
— Момче ли беше?
— Откъде да знам.
И тогава Сам Стъбнър се реши. Нощта го завари в спалния вагон, устремен към дивите краища на Северна Калифорния.
II
Рано сутринта експресът стовари Стъбнър на спирка Дийр Лик и той се мота цял час, докато единственото заведение отвори вратите си. Не, собственикът на заведението не знаеше нищо за Пат Глендън, не беше и слушал за него и ако такъв човек живее в този край на страната, трябва да е някъде в планината. Не беше чувал за Пат Глентън
Н и един от вечно киснещите в кръчмата. В хотела отговориха със същата неосведоменост и едва когато отвориха магазина и пощата, Стъбнър попадна на следа. А, да., Пат Глендън живее в планината. Взимате пощенската кола до Олпайн — дърварския лагер на 40 мили оттук. От Олпайн на кон яздите до Долината на антилопите и прехвърляте превала до Мечия поток. Пат Глендън живее някъде оттатък. В Олпайн хората сигурно ще знаят. Да, има един млад Пат. Съдържателят на магазина го беше виждал. Идвал беше в Дийр Лик преди две години. Старият Пат не се беше вестявал пет години. Навремето купувал стоки от бакалницата и винаги плащал с чек. Бил беловлас старец чудак. Това беше всичко, повече магазинерът не знаеше, но в Олпайн хората могат да го упътят докрай.
Добре се очертаваше работата за Стъбнър. Без съмнение имаше и млад Пат Глендън, и стар, които живееха отвъд, в планината. Тази нощ менажерът преспа в дърварския лагер Олпайи и на другата сутрин рано яхаше планинско конче нагоре по Долината на антилопите. Той прехвърли превала и се спусна към Мечия поток. Цял ден язди сред най-дивата и непристъпна местност, каквато беше виждал в живота си, и на залез слънце пое нагоре по Долината Пинто по такава тясна и стръмна пътека, че неведнъж предпочете да слезе от коня и да върви пеша.
Беше единадесет часът вечерта, когато слезе от коня пред дървена хижа, посрещнат от лая на два огромни ловджийски песа. После Пат Глендън отвори вратата, хвърли се на шията му и го въведе.
— Знаех, че ще дойдеш, Сам, момчето ми — каза Пат и накуцвайки по стаята, стъкна огъня, свари кафето и изпече голям къс мечо месо. — Момчето-няма да бъде у дома тази нощ. Свършваше ни се месото, та тръгна на залез слънце да убие някой елен. Но няма да разправям повече. Почакай само да го видиш. Ще се върне на ранина и тогава можеш да го пробваш. Ей ги там ръкавиците. Само-почакай!
А колкото до мен, аз съм взел-дал. Осемдесет и една подкарах сега през януари и като за бивш боксьор съм доста добре. Но никога не съм прекалявал, Сам, нито съм стоял до късно, нито както казват: съм горил свещта от двата края. А моята свещ, дявол да го вземе, беше добра свещ, пък и аз я използувах колкото можах по-добре, трябва да признаеш това, като ме погледнеш. И момчето го научих на същото. Какво ще кажеш за младеж на двадесет и две години, който никога не е слагал капка алкохол в устата, нито е помирисвал тютюн? Такъв е той. Гигант и целия си живот е прекарал сред природата. Чакай да видиш, като те изведе на лов за елени. Ще ти изскочи душата само да вървиш с него, хем той ще носи на гръб раниците и сигурно някой едър мъжки елен. Той е дете на простора, не е спал под покрив ни зиме, ни лете. Простор му дай на него, както съм го учил. Едно ме безпокои — как ще свикне да спи в дом и как ще понася тютюневия дим на ринга. Ужасно нещо е този дим, когато се биеш здравата, а въздухът не ти достига. Но няма да разправям повече, Сам, момчето ми. Уморен си и сигурно вече трябва да спиш. Почакай само, да го видиш, ти казвам. Само почакай! Ала старческата бъбривост беше налегнала Пат и той още дълго не даде на Сгьбнър да затвори очи.