— Странното е там, че не взима бокса на сериозно. Толкова му е лесно, че го мисли за игра. Но чакай само да напипа някой бърз противник. Само гледай тогава. Ще видиш как ще пусне мигновено тока в оня ми ти негов хладилник и ще отприщи най-финото академично тепане, каквото са виждали очите ти.
В мразовития полумрак на планинското утро Стъбнър беше измъкнат от постелята си от стария Пат.
— Ето, иде насам по пътеката — прошушна той дрезгаво. — Ставай по-скоро и хвърли поглед върху най-великия боксьор, какъвто рингът не е виждал досега и не ще види още хиляда години.
Менажерът се втренчи през отворената врата, отри съня от натежалите си клепки и видя как на просеката излезе млад гигант. В едната ръка държеше пушка, през плещите си беше преметнал тежък елен, а се движеше, като че носи перце. Облечен беше грубо, в син работен панталон и разтворена на гърдите вълнена риза. Палто нямаше, а на краката вместо тежки обувки носеше мокасини. Стъбнър забеляза, че походката му е плавна, сякаш котешка, и не издава собственото му тегло от двеста и двадесет фунта, нито допълнителната тежест на елена. Боксовият менажер беше поразен от пръв поглед. Вярно, че младежът беше снажен, но той усети тъкмо чудноватото и необикновеното у него. Беше нов тип, различен от обикновените боксьори. Изглеждаше творение на дивото, по-скоро някакъв блуждаещ нощен призрак от стара вълшебна приказка или народно предание, отколкото-младеж от двадесетия век.
Едно нещо, което Стъбнър бързо откри, беше, че младият Пат не е твърде приказлив. Когато старият Пат го представи, той се ръкува, но без да проговори, и мълчаливо се зае с работа — стъкна огъня и приготви закуска. На преките въпроси на баща си отговаряше едносрично; например когато го запита къде е убил елена, той благоволи да отвърне само:
— На Южния хребет.
— Единадесет мили оттук през планината — с гордост поясни старецът на Стъбнър, — а е пътека, сърцето ти да се пръсне.
Закуската се състоеше от кафе, квасен хляб и огромно количество мечо месо, печено на жарава.. Младежът яде настървено от него и Стъбнър се досети, че и двамата Глендъновци са свикнали почти изключително на месна храна. Старият Пат водеше целия разговор, но за това, което му беше на сърцето, отвори дума едва след като
свършиха закуската.
— Пат момчето ми — започна той, знаеш ли кой е този джентълмен?
Младият Пат кимна и хвърли бърз, пълен с разбиране поглед към менажера.
— Значи той ще те вземе със себе си в Сан Франциско.
— На мен ми се ще да си остана тук, тате — отговори момъкът.
Разочарование жегна Стъбнър. Излезе все пак, че е гонил дивото. Това не беше истински боксьор, жаден и нетърпелив да влезе в бой. Пет пари не струваше огромната му физика. Позната история — тия, едрите, обикновено имаха сърца от лой.
Но келтската кръв на стария Пат кипна и гласът му заповяда рязко:
— Ще слезеш в града и ще се биеш, момче! За това съм те тренирал, това ще направиш!
— Добре — беше неочакваният отговор, изръмжан равнодушно от дълбочината на огромните гърди.
— И ще,се биеш като дявол — добави старецът.
Стъбнър отново почувствува разочарование —
липсваше блясък и пламък в погледа на младия
човек, когато отговори:
— Добре. Кога почваме?
— Ами, виж какво, ето Сам ще иска първо, да отиде малко на лов и на риба, пък и да те изпробва с ръкавиците. — Старецът погледна към Сам и той кимна. — Я ти се съблечи и му покажи какво представляваш.
Час по-късно очите на Стъбнър се отвориха. Сам бивш боксьор, и то тежка категория, той беше дори по-добър като ценител на боксьори, но никога още не беше виждал такова тяло.
— Гледай каква гъвкавост — напевно разправяше старият Пат. — Ей това е истинското качество. Гледай разтвора на раменете и какви дробове има. Чисто, всичко чисто до последната капка и грамче. Пред тебе, Сам, стои човек, какъвто не е виждан
досега! Ни един мускул няма стегнат. Това не ти е щангист или изпълнител на упражненията на Сандоу. Гледай мускулите му — като дебели змии се преливат под кожата меко и като че мързеливо. Но чакай само да ги видиш как святкат като гърмяща