Колата се затвори безшумно.
Бела стоеше пред къщата на семейство Дъфлот и се опитваше да събере кураж. Масивна постройка от бял камък със заоблени ръбове, сякаш потънала под собствената си тежест в меката лондонска глина. Покривът й бе истинска градина от ветротурбини, слънчеви колектори и антени, прозорците бяха малки и дълбоки. С подземните си помещения и независимия енергоизточник къщата бе по-скоро бункер. Типична архитектура от смутните времена в средата на двайсет и първи век.
Стъпалата се спускаха надолу към входната врата. Стройна жена със строг черен костюм я очакваше.
— Госпожа Дъфлот?
— Доктор Фингал. Благодаря ви, че дойдохте. Наричайте ме Филипа… — Тя протегна ръка. Пръстите й бяха фини и дълги.
Бела влезе в гостната, следвана от охраната си.
Филипа Дъфлот изглеждаше на около шейсет, малко по-възрастна от Бела. Сребристата й коса бе подстригана късо. Тясното й лице, със стиснати устни, не беше лишено от привлекателност. Очевидно умееше да се владее, но бе изгубила любимия си син и белезите от трагедията личаха в бръчките около очите й, както и в напрегнатото положение на главата.
В гостната се бяха събрали няколко поколения роднини на Филипа. Всички се изправиха, когато Бела влезе, и се подредиха пред холоизображение на красиво шотландско езеро. Бела се постара да запомни всички имена. Двамата синове на Филипа, Пол и Джулиън, бяха солидни трийсетгодишни мъже, изглеждаха притеснени. До тях стояха жените им. Слабичката красива млада икона се казваше Каси — двайсет и шест годишна вдовица на изчезналия син Джеймс, с неговите две деца, момче и момиче на шест и на пет, Тоби и Кандида. Всички бяха облечени за погребение, в черно и бяло, дори децата. И всички носеха еднакви татуировки на бузите. Тази на малкото момиченце бе красиво розово цвете.
Изправена пред тази група и под втренчените погледи на децата, Бела изведнъж осъзна, че няма представа какво трябва да каже.
Филипа й се притече на помощ.
— Ужасно се радваме, че дойдохте. — Говореше с типичен британски аристократичен акцент, богат на нюанси и властен. Обърна се към внуците си: — Доктор Фингал е ръководител на Космическия съвет. Тя е много важна личност. Дошла е от Америка, за да ни види.
— Ами, така е. И за да ви поднеса това. — Бела кимна на телохранителите и жената й подаде коженото куфарче. Бела внимателно го отвори и го постави на ниската масичка. В легло от черен плюш бе положен диск от фина блещукаща тъкан.
Децата се втренчиха в него с ококорени очички. Момчето попита:
— Това ли е медалът?
— За татко ли е? — добави Кандида.
— Да. За баща ви е. — Тя посочи медала, без да го докосва; приличаше на паяжина с вградени електронни елементи. — Знаете ли от какво е направен?
— От материята, използвана за космическия щит — отвърна като добър ученик Тоби.
— Точно така. Нарича се „Медалът Туук“. Няма по-висша награда, която бихте могли да получите, ако живеете и работите в космоса. Познавах Бъд Туук. Работила съм с него, на щита. Зная колко високо ценеше баща ви. И това не е само медал. Искате ли да видите какво може да прави?
— Какво? — попита скептично момчето.
— Пипни плочката и ще видиш. — Тя посочи.
Момчето се подчини.
Над масата внезапно оживя холограма, засенчваща медала в неговия калъф. Изобразяваше погребална сцена, ковчег, увит в знаме, върху карета, теглена от шест черни коня. Наоколо стояха хора с тъмносини мундири. Звукът бе слаб, но ясен, Бела чуваше скърцането на конската сбруя и тропота на копитата.
Смълчаните деца стърчаха като гиганти около миниатюрната сцена. Каси плачеше беззвучно, брат й се опитваше да я утеши. Филипа Дъфлот наблюдаваше със строго изражение.
Записът се прехвърли към следващата сцена. Отекнаха три погребални залпа, отгоре профучаха ято сияещи реактивни изтребители, един се отдели от формацията…
— Това е погребението на тате — промълви Тоби.
— Да. — Бела се наведе напред и надзърна в лицата на децата. — Погребаха го в Арлингтън. Това е във Вирджиния — в Щатите. В гробище на флота.
— Тате е учил в Щатите.
— Точно така. Бях там, на погребението, а също и майка ви. Тогава беше записана и холограмата…
— Защо самолетът на тате отлетя встрани?
— Нарича се Формацията на отсъстващия. Тоби, познаваш тези самолети. Това са T-38. Първите астронавти са тренирали на тях. Сигурно са на над сто години, представяш ли си?