— Трябва да ни гостувате някой път, госпожо председател. Настанили сме се в стария офис за Планиране на специални операции на флота във Вашингтон — все ветерани от различни мисии. Задачата ни, вероятно знаете, е да следим реакциите на нашето правителство и на Надправителството относно извънземната интервенция, предизвикала Слънчевата буря и последствията от нея. Отново ще повторя, че вашият предшественик не желаеше и да чуе за това. Навярно се безпокоеше, че разговорите с побъркани военни ще навредят на кариерата му. Но сега разполагаме с нещо съвсем конкретно, госпожо председател — с истинска аномалия. Сега е моментът да ни послушате.
— Боб, имам чувството, че ме въвличате в някакъв спор. Добре, давам ви зелена светлина.
— Благодаря ви. И още нещо.
— Слушам.
— Не зная защо, но властите винаги са избягвали да споменават пред обществеността думата „пришълец“. Да усъвършенстваме оръжията и защитите си е едно, но да игнорираме възможностите на врага е друго, при това съвсем престъпно деяние. Известен ни е поне един човек, който би могъл да ни снабди с някои сведения по този доста тъмен проблем.
— Кой?
— Една жена. Бисиса Дът. Бивш войник от британската армия. Дълга история. Тя е причината да пристигна в Лондон — има къща тук. Но не я открих — нито дъщеря й. Узнах, че вероятно е в един щатски Хибернакул, под чуждо име. Разбира се, може вече да се е преместила. — Погледна Бела напрегнато. — С ваше разрешение ще я проследя.
Бела въздъхна.
— Имам ли право да ви разреша подобно нещо?
— Стига да искате… — Той остави изречението да увисне.
— Добре. Намерете я. Пратете ми досието й. Но всичко да бъде легално, адмирале. И бъдете мил.
Той се ухили.
— Нали ми влиза в задълженията.
Пакстън е щастлив, осъзна изведнъж тя. Беше чакал този момент през целия си изпълнен с превратности живот, от онези героични дни, когато се бе озовал на Марс по време на Слънчевата буря. Беше чакал небето да рухне отново.
Едва овладя нервното си потрепване. Що се отнасяше до нея, единственото, за което се молеше, бе да няма повече случаи като този с Джеймс Дъфлот.
9: Флорида
Мира изведе Бисиса от Хибернакула и я откара във Флорида.
Летяха на самолет с обемист фюзелаж и скосени крила. Задвижваше се от мощна ракета, която наричаха скрамджет. Бисиса все още се чувстваше отпаднала, но бе свикнала да лети на вертолети в армията и сега изучаваше тази нова летателна машина — нова за някой като нея — с нескрито любопитство. Полетът през континента, от Аризона до Флорида, бе съвсем кратък: това енергично летателно средство показваше пълните си възможности на продължителни курсове, когато напускаше напълно пределите на атмосферата, като огромна метална сьомга, скочила високо над водата.
Но мерките за сигурност бяха свирепи. Имаше проверки дори по време на самия полет. Тази параноя бе наследство не само от Слънчевата буря, но и от инцидентите, при които самолети и стратоплани бяха използвани като ракети, включително за разрушаването на Рим няколко години преди бурята.
Всъщност проблемът с мерките за сигурност възникна още докато бяха в Хибернакула. Бисиса бе излязла от ваната, без да притежава подновена идентификационна татуировка. В главната сграда на Хибернакула имаше служба на ФБР, която се занимаваше със случаи като нейния, на бежанци от по-невинни времена, и целта й бе да не допусне някой отявлен престъпник от миналото да се озове на свобода. Но Мира се появи в стаята на Бисиса с една портативна машинка, с която бързо постави татуировка на лицето на майка си и й направи инжекция, която нарече „генна терапия“. След това се измъкнаха от Хибернакула през сервизния вход, без изобщо да се приближават до офиса на ФБР.
Оттогава бяха преминали безпрепятствено през всички проверки.
Въпреки това Бисиса изпитваше известно безпокойство. Който и да бе движещият фактор зад Мира, очевидно притежаваше големи възможности. Но тя вярваше безрезервно на дъщеря си, макар че това бе една странна Мира, остаряла и огорчена, съвсем нова личност, с която се налагаше да изгражда и нови взаимоотношения. Истината бе, че нямаше никакъв избор.
Слязоха от самолета в Орландо и прекараха нощта в евтин туристически хотел в центъра.
Бисиса се изненада, че хората все още пътуват по света, за да посетят място като това. Мира й обясни, че всичко е заради носталгията. С възможностите си да взаимодействат директно с мозъка най-новите системи за виртуална реалност бяха в състояние да симулират усещане за движение и ускорение. Човек би могъл да се вози на скоростно влакче на Юпитер, стига да пожелае. Кой развлекателен парк би могъл да си съперничи с това? Когато последните представители на поколението отпреди Слънчевата буря изоставиха детските си мечти и се отправиха към вечното си убежище, изглеждаше сякаш вече никой няма да напуска безопасното убежище на подобния на бункер дом, за да обикаля по света.