Земята под краката им се разцепи.
В криптата на храма високата жена се пробуди. В началото бавно.
След това се сепна и погледна Окото.
„По дяволите. Сега ли точно трябва да ми се пишка? Събуди се, Скафандър номер пет. Лежиш като захвърлена ръкавица, а си единствената ми защита…“
Пред погледа на Вкопчваща тя започна да нахлузва зелената черупка и сложи един блещукащ камък на пода.
„Отново ли ме напускаш, Бисиса?“
„Виж, телефонче, не се опитвай да пробудиш чувството ми за вина точно сега. Вече го обсъдихме. Ти си единствената ми връзка със Земята. И ако Абди успее с опитите да направи батерия, ще може да те зареди пак“.
„Какво успокоение!“
„Няма да те забравя“.
„Сбогом, Бисиса. Сбогом…“
„Мамка му. Окото. Какво прави?“
Вкопчваща гледаше местещите се светлини, които хвърляха сложни оттенъци по стените. Появи се пета комбинация от линии, после шеста…
Високата жена изкрещя.
Мира лежеше по очи на леда. Юрий бе паднал зад нея и дясната й ръка бе извита неудобно назад. Тя почувства натиск в корема, сякаш се издигаше с асансьор.
Опита се да вдигне глава. Сервомоторите на скафандъра нададоха тревожен вой в отчаяни усилия да й помогнат.
Тя погледна надолу, към вътрешността на Марс.
Видя ледени късове и скали, и дори пръски от лава, всичко озарено от червено сияние отвътре. Гледката изпълваше цялото й полезрение, достигаше далече наляво и надясно. Беше като да надзърнеш в бездна.
И когато се вгледа по-внимателно, тя забеляза Окото, може би същото, което я следваше.
Страхът й бе изчезнал. Вкопчена в леда, все още стиснала ръката на Юрий, Мира изпита неочаквана приповдигнатост на духа. Може би щяха да надживеят това, поне още малко.
Но в този момент от бездната в сърцето на Марс право към нея се стрелна огромна полуразтопена скала — като гигантски нажежен юмрук.
Белегът в пространството стана прозрачен и Бела видя звездите зад него, светлината им бе изкривена и бледа.
А после изчезна, сякаш се изпари.
Тя прегърна дъщеря си.
— Това е значи — въздъхна Една.
— Да. Отведи ме у дома, миличка.
Тъпият нос на „Освободител“ се извъртя към Земята.
Лишени от гравитационната прегръдка на своя доскорошен родител, малките луни на Марс бавно се отдалечиха. Вече щяха да кръжат около Слънцето като обикновени незабележими астероиди. Рехавият облак спътници, които хората бяха скупчили около Марс, също започна да се разсейва. Поредица гравитационни вълни прекоси Слънчевата система и накара останалите планети да трепнат, като листа в езеро, в което е хвърлен камък. Но вълните скоро утихнаха.
А Марс вече го нямаше.
63: Одисея във времето
Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.
Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и в мига, в който осъзна коя е, изстена.
Лежеше по гръб. Над нея имаше нещо огромно и ярко — Слънцето, да, разбира се, Слънцето. Беше на открито.
Претърколи се по корем. Ниски хълмове в далечината. Небето изглеждаше червено, макар че Слънцето беше високо.
Всичко това й се стори познато.
И до нея беше Мира. Невъзможно, но бе точно така.
Бисиса запълзя по пясъка към дъщеря си. Също като Бисиса, Мира носеше зелен марсиански скафандър. Беше просната по гръб, като изхвърлена на непознат бряг чудата риба.
Лицевото стъкло на Мира се повдигна и тя се закашля от сухия въздух. Погледна дясната си ръка. Ръкавицата на скафандъра липсваше, виждаше се бялата й кожа.
— Аз съм, малката ми.
— Мамо? — Мира я погледна слисано.
Притиснаха се една към друга.
Стъмваше се. Бисиса се огледа.
Слънчевият диск беше деформиран. Приличаше на пита, от която е бил отхапан голям залък. Започна да застудява, издължаващи се сенки запълзяха по неравната земя.
„Само не пак“, помисли Бисиса.
— Не се страхувайте.