И двете се обърнаха, претъркулвайки се в прахоляка.
Над тях стоеше жена. Жена с гладко лице и почти гол, лишен от коса череп. Носеше тънък костюм в телесен цвят, заради който изглеждаше гола. Усмихна им се.
— Очаквахме ви.
— Божичко! — възкликна Мира. — Чарли?!
— Кои сте „вие“? — попита Бисиса.
— Наричаме се Последнородените. В момента сме във война, която губим. — Жената протегна ръце. — Моля ви. Последвайте ме веднага.
Все още прегърнати, Бисиса и Мира протегнаха ръце. Пръстите им докоснаха пръстите на Чарли.
Звън на чинели.
Послеслов
В наше време космоелеваторът, описан от Артър Кларк във „Фонтаните на рая“ (1979), е почти осъществим инженерен проект. Техническите подробности, използвани в тази книга, се базират на изследвания в Института за футуристични идеи към НАСА и са обрисувани подробно в книгата „Космическият асансьор“ на Брадли Едуардс и Ерик Уестлинг (Спаего, Сан Франциско, 2003). Вижте също „Да напуснеш планетата с космоелеватор“ от д-р Едуардс и Филип Рейгън (lulu.com, Сиатъл, 2006) и публикациите на Джорчели, Палъм, Суон и Суон в „Алманах на британското междупланетно общество“, септември 2006. Едно наскорошно изследване на космоелеваторите като неизползващи енергия „орбитални сифони“ бе направено от Колин Макинес и Крие Дейвис в „Алманах на британското междупланетно общество“, том 59, стр. 368–74, 2006. Изказваме нашата благодарност на д-р Едуардс за дискусиите по този въпрос. Неговата компания „Черна възходяща линия“ може наистина да е първият световен космоелеваторен консорциум.
Наистина е забележително в колко много култури се среща понятието за „световно дърво“. Някои от най-приемливите обяснения на този феномен варират от скупчвания на облаци до плазмен феномен (виж например www.maverickscience.cpm/ladder_aeon.pdf).
„Циклопите“, телескопи с фреснелови лещи, се базират на проучванията на Джеймс Т. Ърли („Двайсетметров космически телескоп с дифрактивни фреснелови лещи“, от д-р Ърли и сътрудници, в „Бюлетини на КМУЕ“, том 5166, „Ултравиолетови, оптически и инфрачервени космически телескопи — иновационни технологии и концепции“, под редакцията на Хауард А. Макюън, януари 2004). Нашите описания на фреснеловия щит в „Слънчева буря“ също са почерпани от изследванията на д-р Едуардс.
Изследванията на Марс черпят вдъхновение от проучвания, в които е участвал Бакстър, вижте „Проект Бореас: станция на марсианския географски северен полюс“, под редакцията на Чарлз С. Какъл (Британско междупланетно общество, 2006). Идеята, че стари космически сонди и апарати могат да се превърнат в търсени реликви и уникати за колекционери също бе предложена от Бакстър (вижте „Лов на трофеи: от ранните експедиции до издирване на космически антики на Марс“, „Алманах на британското междупланетно общество“, том 57, стр. 99–102, 2004), а историята на човешките проучвания на Марс е описана от Бакстър в „Марсиански хроники: разкази за Марс в науката и научната фантастика“. („Фаундейшън“, номер 68, 1996, както и „Ловците на Пангея“, НИСФА, февруари 2004). Описанието на лунната полярна база в „Слънчева буря“ се основава на планове на НАСА за лунно колонизиране, обявени през декември 2006. Описанието на Титан се базира на резултатите на космическия изследователски апарат „Хюгенс“ през януари 2005.
Наскорошни изследвания потвърждават, че повърхността на северното марсианско полукълбо е много стара (Уотърс и сътрудници, „Нейчър“, том 444, стр. 905–8, декември 2006) и вероятно е дъно на огромен кратер, образуван при сблъсък с гигантски размери („Ню Сайънтист“, 24 март 2007). Вероятно причината за този сблъсък е от естествен характер.
Слънчевите платноходи са друга отдавна дискутирана тема, чието време вероятно настъпва. Грегъри и Джеймс Бенфорд, вторият физик, първият освен това и писател фантаст, взеха дейно участие в „Космос 1“, експериментален космически кораб, използващ слънчево платно. На борда на кораба имаше и диск с разказа на Артър Кларк от 1964 „Вятър от Слънцето“. За съжаление опитът завърши неуспешно.
Хибернацията може би също скоро ще излезе от страниците на фантастичните книги. За да се убедите в това, прочетете статията на Марк Рот и Тод Настън в „Сайънтифик Американ“ от юни 2005. Учени от Кралския колеж в Лондон работят над „метаматериалната“ невидимост от типа, описан в тази книга, а „гравитационните трактори“ за отклоняване на астероиди са споменати от Е. Т. Лу в „Нейчър“, том 438, стр. 177–8, ноември 2005.
Ефектът на „космическите бомби“, обрисуван в този роман, се базира на прогнози относно съдбата на вселената и ролята на черната енергия, направени от Робърт Колдуел от колежа в Дартмът през 2003. Вариабилността на Процион е въображаема, но променливите звезди наистина понякога спират да трептят. Случи се дори с една от най-известните звезди в небето, Полярната звезда, необяснима аномалия, за която можете да прочетете в „Астрофизичен журнал“, том 416, стр. 820–4, 1993, статия на Д. Дж. Ферни.