Поръчаха вечерята в стаята, пиха от виното в минибара и спаха доста зле.
На следващия ден пред хотела ги чакаше роботизирана кола. Стар очукан модел, който Бисиса не познаваше.
Седалките ги притиснаха като пашкули и те се понесоха със скорост, която се стори на Бисиса ужасяваща, особено когато околните превозни средства бяха само на сантиметри. Така че дори се зарадва, когато прозорците се замъглиха. Пътуваха в мълчание. Единствено едва доловимите сътресения откъм шасито им подсказваха, че се движат.
Когато най-сетне спряха и вратите се отместиха, Бисиса чу крясъка на чайки и долови безпогрешния мирис на солена вода.
— Ела. — Мира слезе от колата и помогна на майка си да се измъкне.
Беше март, но слънцето печеше доста силно. Намираха се върху ивица от тармак — не беше път, нито паркинг, а приличаше по-скоро на самолетна писта, която се губеше в далечината между редици четвъртити постройки. На хоризонта се виждаха кранове, някои оранжеви от ръжда, забулени в мараня. На север — вероятно това бе посоката, ако се съдеше по духащия откъм морето вятър — Бисиса видя нещо да просветва, като начертана през небето линия, леко отклонена от вертикала. Вероятно беше от изпарения, но не беше съвсем сигурна.
Нямаше никакво съмнение къде се намират.
— Кейп Канаверал, нали?
Мира се ухили широко.
— Къде другаде? Помниш ли, че ме води тук на екскурзия, когато бях на шест?
— Е, оттогава явно са настъпили доста промени.
— В такъв случай добре дошла отново в Канаверал.
Към тях се приближи млад мъж с куфар в ръка. Носеше оранжев комбинезон с герба на НАСА и имаше идентификационна татуировка на бузата.
— Вие какъв сте, екскурзовод?
— Здрасти, Алексей — рече Мира. — Не обръщай внимание на мама. След деветнадесет години сън е станала от леглото с д-то напред.
Той подаде ръка.
— Алексей Карел. Радвам се да се запозная с вас, госпожо Дът. В известен смисъл наистина ще ви бъда екскурзовод.
Двайсет и пет, двайсет и шест годишен, помисли си Бисиса, добре изглеждащ, с открито лице и ниско подстригана черна коса. Беше малко смутен, или сконфузен, сякаш не бе свикнал да стои на открито. Бисиса се чувстваше като пратеник от миналото, комуто ужасно се иска да направи добро впечатление на този човек от едно съвсем различно поколение. Стисна топлата му ръка и каза:
— Наричай ме Бисиса.
— Нямаме много време. — Той щракна с пръсти и куфарът се отвори. Вътре имаше два оранжеви комбинезона, сгънати прилежно, и още екипировка: одеяла, шишета с вода, пакети със суха храна, нещо като сглобяема химическа тоалетна, устройство за пречистване на вода, кислородни маски.
Бисиса оглеждаше всичко това с тревожен поглед.
— Прилича ми на снаряжението, което използвахме в Афганистан. Ще пътуваме нанякъде, нали?
— Точно така. — Алексей извади комбинезоните. — Облечете ги, ако обичате. Този участък на площадката не е под наблюдение, но колкото по-скоро се дегизираме, толкова по-добре.
— Тук ли?
— Хайде, мамо. — Мира вече си разкопчаваше блузата.
Комбинезонът се оказа лесен за обличане — сякаш сам обгръщаше тялото, и Бисиса се зачуди дали не е изработен от някоя от модерните „умни“ тъкани. Алексей й подаде обувки, а в един от джобовете тя намери ръкавици и шлем.
Веднага щом вдигна ципа, й стана горещо. Но очевидно отиваха някъде, където щеше да е доста студено.
Мира натъпка дрехите им в една чанта, която взе от колата и в която освен това имаше резервно бельо и тоалетни принадлежности. Прибра чантата в куфара, който послушно се уголеми до нужните размери. След това потупа колата. Машината спусна врати, направи обратен завой и се отдалечи.
Алексей се засмя.
— Готови ли сме?
— По-готови не може и да бъдем — отвърна Мира.
Алексей отново щракна с пръсти. Тармакът под краката на Бисиса потрепери.