Изведнъж огромно правоъгълно парче от него започна да се спуска надолу и те се озоваха в тъмнина. Метален капак се хлопна с грохот над главите им.
— По дяволите! — възкликна уплашено Бисиса.
— Извинете — каза Алексей. — Предназначен е за товари, не за хора.
Блеснаха флуоресцентни светлини и озариха бетонен коридор.
10: Стартов комплекс 39
Алексей ги отведе при малко открито превозно средство, което приличаше на количка за голф.
Качиха се. Бисиса се чувстваше тромава и непохватна в неудобния комбинезон. Дори куфарът изглеждаше по-елегантен от нея.
Колата потегли гладко през тунела — дълъг проход с измазани стени, мъждиво осветен на равни разстояния от флуоресцентни лампи. Миришеше на влага, но поне бе по-хладно, отколкото на повърхността.
— Този тунел е за транспорт на товари — обясни Алексей. — Не е предназначен за пътници.
— Но поне е далече от любопитни очи — каза Бисиса.
— Познахте. Дълъг е няколко километра, но ще стигнем навреме.
Говореше с американски акцент, но малко заваляше „р“-то, както правят французите.
— Къде всъщност отиваме?
— Прекарали сте възстановяването в хибернация, нали? Отиваме при СК-39.
В ума й отекна далечен спомен.
— Стартов комплекс 39. Откъдето са изстрелвали корабите „Аполо“.
— И по-късно совалките.
— Но сега се използва за нещо съвсем друго — обясни Мира. — Ще видиш.
— Разбира се, трябваше да използват точно СК-39 — продължи Алексей. — Както и Канаверал. Вярно, мястото вече не е опасно както навремето, след като овладяха ураганите. Има много по-подходящи терени, по-близо до екватора, но не — трябваше да е тук. Смешното е, че за да могат да изстрелват новите „Сатурн“-и, с които извеждат корабите „Аполо“ на орбита, се наложи да построят съвсем нова площадка.
Бисиса все още не разбираше смисъла на всичко това. За какво тогава използваха площадката?
— Карел — трябва ли да ми е познато това име?
— Вероятно познавате баща ми. Бил Карел? Работеше с професор Шивоун Макгоран.
Изминало бе доста време, откакто Бисиса го бе чувала. Шивоун беше британски кралски астроном по времето на Слънчевата буря и в края на краищата бе изиграла съществена роля в поведението на човечеството по време на кризата — както и в съдбата на Бисиса.
— Баща ми беше неин стажант. Работеха заедно върху „квинтесенциалните изследвания“.
— Върху какво? О, няма значение.
— Това е било още преди Слънчевата буря. Сега баща ми вече също е професор. — Колата забави ход.
— Стигнахме. — Той скочи чевръсто от колата, преди още да е спряла. Жените го последваха малко по-предпазливо.
Отново стояха върху площадка, покрита с тармак. Над тях, с метално дрънчене, се отвори правоъгълен капак. В отвора се показа късче синьо небе.
— Горе не бива да разговаряте с никого — нареди Алексей. — Ако ни спрат, оставете на мен да се оправям. А сега се дръжте здраво. — Той пак щракна с пръсти и тармаковата площадка се превърна в асансьор, който се понесе нагоре с такава скорост, че Бисиса се олюля.
Излязоха на слънце. Алексей очевидно се чувстваше по-комфортно под земята — видя се, че трепна при вида на откритото небе.
Бисиса се огледа. Намираха се на кръстопът на шосета, прорязващи обширната площ на Канаверал, и по тях фучаха десетки превозни средства, най-вече камиони. Имаше нещо като монорелсова система, по която прелетя влак с изящни форми, ослепително футуристичен. И целият този трафик бе насочен към едно и също място.
Точно пред нея се издигаше огромна ръждясала площадка — платформа, наподобяваща плаваща нефтена сонда, само дето се намираше насред сушата и бе положена върху огромен верижен влекач. Металната повърхност на платформата бе изписана с надписи — най-често „Консорциум Скайлифт“, название, които й се стори смътно познато. Имаше и други странни съоръжения, огромни тръби, стърчащи нагоре, като насочени към бледосиньото небе оръдия.
— Тази платформа ми напомня за един от влекачите, с които изтегляха корабите „Сатурн“ и совалките до площадката.
— И е точно това — каза Алексей. — Подвижна платформа за изстрелване, пригодена за друга употреба.
— А тези тръби какво са? Оръжия?
— Не — отвърна Алексей. — Те осигуряват енергията.