Мира й подаде ръка.
— Мамо? Ела — съвсем лесно е.
Бисиса се огледа — отвъд опашката паяци, към синьото небе на Канаверал и далечните кранове. Имаше странното предчувствие, че никога вече няма да се върне тук. Че никога няма да види отново Земята. Вдиша дълбоко. Дори сред миризмите на смазочно масло и електрическа изолация пак долавяше далечния мирис на океана.
След това направи една крачка, втора — и влезе в кабината. Мира я прегърна, сякаш я посрещаше с добре дошла на борда.
Кабината бе съвсем гола, очевидно предназначена за кратко пребиваване. Имаше дръжки по края и тесни сгъваеми седалки, вградени в стените. Гледката през прозрачните стени бе запречена от сгъваемите крила на колекторите.
Алексей вече се беше развихрил: разви един мек екран върху таблото, чукна в единия му край и вратата се затвори.
— Готово. — Той си пое дъх с наслада. — Ах, консервиран въздух. Нищо не може да се сравни с него. — Изглежда, се чувстваше по-добре, затворен в кабината.
— Ти си космически? — досети се Бисиса.
— Не съвсем. Родил съм се на Земята, но съм прекарал по-голямата част от живота си далече от нея. Предполагам, че съм привикнал към контролирана вътрешна среда. На открито всичко ми се струва някак диво, необуздано. — Той се пресегна и отлепи татуировката от лицето си.
Бисиса докосна бузата си и установи, че нейната татуировка също се сваля. Прибра я в джоба на комбинезона.
Алексей ги посъветва да седнат. Бисиса разгъна една седалка и откри, че от вътрешната страна има колан, с който се пристегна през кръста. Мира последва примера й, оглеждаше се обезпокоено.
Паяците пред тях оредяваха бързо и се откриваше гледка към вертикалната сребриста лента.
— Когато доближи лентата — обясни Алексей, — нашият паяк ще се прикачи за нея с помощта на макарата върху покрива на кабината. Ясно? Веднага след това ще започнем да се издигаме. Ще почувствате слабо ускорение.
— Колко слабо? — попита Бисиса.
— Само половин g. И само за десетина секунди. След това, когато достигнем максимална скорост, ще продължим да се издигаме равномерно.
— И каква е максималната скорост?
— Двеста километра в час. Лентата в действителност може да постигне два пъти по-висока скорост. Изключих скоростния ограничител, в случай че се наложи да прибегнем до това.
— Дано не се наложи — въздъхна Бисиса.
Мира се пресегна и улови майка си за ръката.
— Помниш ли, когато ходихме на откриването на австралийския елеватор? Беше малко след Слънчевата буря. Бях на осемнайсет. Тогава срещнах отново Юджийн. А сега има елеватори из целия свят.
— Да, незабравим ден беше. Както и днешният.
Мира я стисна за ръката.
— Радваш ли се, че те събудих?
— Ще запазя преценката си за по-късно. — Но не можеше да сдържи усмивката си. Кой би могъл да остане равнодушен пред подобно пътешествие?
Вече наближаваха лентата. Макарата се разгъна с тихо изщракване над тях. Лентата беше съвсем тясна, не повече от четири-пет сантиметра. Изглеждаше невъзможно да издържи тежестта на камиона, а какво оставаше на стотината — или хиляди? — други! Но паякът се приближаваше непоколебимо към нея.
Челюстите на макарата се вкопчиха в сребристата ивица, машината се разклати лекичко, нещо дръпна Бисиса в корема и паякът се понесе към небето.
11: Лентата
Стрелнаха се към ярката слънчева светлина. Бисиса погледна и видя, че лентата се стеснява като стрела и се губи някъде далече в безоблачното небе, украсена с блещукащите перли на камионите, които се носеха към неизвестното.
А когато изви глава надолу и надзърна между слънчевите колектори и корпуса, видя как светът се отдалечава бързо и се разкрива величествена панорамна гледка към Кейп Канаверал. Засенчи очи с длан. Виждаше кранове и сгради и изопнатите като конец пътища, по които бяха преминавали поколения астронавти. На една писта бе спрял космически кораб от непознат тип, черно-бяла пеперуда. Малко по-нататък снежнобяла игла стърчеше до ръждясал кран. Това вероятно беше „Сатурн V“, носещ построения наново „Аполо 10“, предшественика на първия пилотиран полет до Луната. Но те вече се бяха издигнали по-високо от върха на „Сатурн“.