— Ако се откачи под геосинхронната точка, ще паднем на Земята. — Той чукна с пръст по прозрачния корпус. — Може да не ви изглежда така, но е пригоден за нискоскоростно навлизане в атмосферата.
— А над геосинхронната точка? Ще започнем да се отдалечаваме от Земята, така ли?
Той намигна.
— Всъщност тъкмо такава е идеята. Не се тревожи за това. — Измъкна термос. — Някой да иска кафе?
Мира изсумтя.
— Дали не е по-добре първо да сглобим химическата тоалетна?
— Чудесна идея.
Докато двамата се занимаваха с тоалетната, Бисиса зяпаше през прозореца.
Скоро достигнаха височина сто километра — по-високо от старите ракетоплани X-15, с които бе летяла. Небосводът над тях вече беше почернял и вдясно и в зенита блещукаха звезди, а озарената от златиста светлина лента наподобяваше сияеща стрела. Докъдето й стигаше погледът по хода на лентата не виждаше никакви съоръжения, нито признаци за балансиращи тежести, каквито би трябвало да има в края на елеватора, нищо освен блещукащите мъниста на пълзящите нагоре камиони. Имаше усещането, че все още не е осъзнала пълния мащаб на тази гигантска транспортна конструкция.
След час и половина картината се промени до неузнаваемост. Някъде на височина триста километра Бисиса вече виждаше целия хоризонт около планетата и лентата се спускаше надолу към добре познатите очертания на Америка. Звездите щяха да се въртят над тях, осъзна тя, а Земята щеше да си остане закотвена отдолу. Сякаш се преместваше в средновековна вселена, в космоса на Данте, с неподвижна Земя, заобиколена от кръжащи звезди.
Изправи се и усети странна лекота в краката. Екранчето пред Алексей показваше, че с отдалечаването им от огромната маса на планетата гравитацията е отслабнала. Вече беше със седемдесет процента по-ниска от тази на морското равнище.
Безшумното възкачване по права линия, смаляващата се Земя, лъчът на сияещата лента, който ги водеше нагоре, постепенното намаляване на теглото — всичко това бе вълшебно преживяване, объркващо, като възвисяване в небесата.
Два часа след „старта“ лентата се промени отново: този път стана два пъти по дебела, без да променя ширината си.
— Защо е необходима допълнителна дебелина? — попита Бисиса.
— Космически отломки — отвърна Алексей. — Говоря за парчета от стари летателни апарати. Късове замръзнала урина на космонавти. Такива неща. Височината между петстотин и седемстотин километра се смята за критическа по отношение на рисковете. Точно затова е удвоената дебелина, в случай на сблъсък.
— И ако се ударим в нещо…
— Ако е достатъчно голямо, за да прекъсне лентата, ще бъде засечено от Земята и елеваторът ще се измести встрани с помощта на влекача. Ако е малко, ще пробие лентата, но тя е изработена от интелигентна самовъзстановяваща се материя. Единственият риск е да ни удари малко тяло отстрани.
— Заради което лентата е извита — сети се Бисиса.
— Да. За да не може да бъде прерязана. Не се безпокой за това.
Мира — беше вдигнала глава нагоре — съобщи:
— Струва ми се, че виждам паяк. От другата страна на лентата. Май… олеле!
Вторият паяк профуча съвсем близо до тях, на не повече от половин метър. Двете жени подскочиха. Бисиса за миг осъзна с каква скорост се носят.
— Това е конструктор — обясни спокойно Алексей. — Пътува надолу по лентата и добавя допълнителни нишки към ръбовете й.
— От какво е направена лентата? — попита Бисиса.
— От фулерен. Въглеродни нанотръби. Микроскопични цилиндри от въглеродни атоми, опънати в нишки. Невероятно здрави. Цялата лента е под постоянно напрежение — Земята се опитва да се отърве от балансиращата тежест, като дете, въртящо камък на въже. Нито една стандартна материя не би издържала на това. Ето защо паяците сноват непрестанно нагоре-надолу и наплитат нови бримки.
Механични паяци, неспирно плетящи мрежа в небето.
Продължиха да се издигат в тишина.
— О, хайде. Вече сме далече от Земята. Защо не ми кажете какво става? Защо съм тук, Мира?
Двамата видимо се колебаеха. После Мира каза:
— Не е никак лесно, мамо. Първо, защото целият свят ни чува.
— Всичко е под постоянно наблюдение — добави Алексей.
— Аха.
— Пък и ти вече знаеш — добави Мира.
— Бисиса, повярвай ми, ще имаме предостатъчно време да говорим. Дори когато се откачим, това ще е само началото на пътуването.