— Пътуване докъде? Не, по-добре не ми казвайте.
— Отговорът ще те изненада, мамо.
Бисиса не би имала нищо против да си поговори с Мира — не за разни свръхсекретни неща или за съдбата на Слънчевата система, а просто за тях двете. Мира всъщност не й бе разказала почти нищо за живота си. Но вероятно и нямаше да й разкаже скоро: изглеждаше странно и необяснимо потисната. Навярно донякъде причината за това бе и присъствието на Алексей в тясната кабина.
Бисиса бе изморена. Свали си ръкавиците, изтегна се на пода и се зави с одеялото. Не се чуваше никакъв шум, нито се долавяше движение. Все едно висяха съвсем неподвижно. Тя погледна лентата, с надеждата, че краят вече се вижда.
Имаше още една промяна — от златиста лентата отново стана сребърна. Освен това дебелината й намаля. На височина седемнайсет километра, осем часа след като напуснаха Земята, бяха по-високо от повечето спътници, изстреляни някога от човечеството.
Бисиса смътно осъзнаваше всичко това. Малко по-късно задряма.
Събуди се от сътресение, слаба промяна в ускорението, която я притисна към пода.
Надигна се. Алексей и Мира седяха на сгъваемите столове. Мира се озърташе изплашено, но Алексей изглеждаше съвсем спокоен. На малкия екран мигаше червена светлина.
От началото на пътуването бяха изминали тринайсет часа, намираха се на височина две хиляди и шестстотин километра. Бисиса се размърда и й се стори, че ще полети във въздуха. Гравитацията бе намаляла до половината от тази на морско равнище. Земята беше като топка, завързана на сребърно въже.
Носеха се стремително нагоре и задминаваха други паяци.
— Какво стана? Защо увеличихме скоростта?
— Преследват ни — обясни Алексей. — Но трябваше да го очакваме. Те знаят, че сме тук.
— Преследват ни? — Бисиса изведнъж си представи някоя ракета, изстреляна от Канаверал. Но в това нямаше никакъв смисъл. — Нали няма да рискуват да повредят лентата?
— Естествено, че няма. Лентата е много по-ценна от нас. Също както и постоянният трафик на паяци. Единственото, което могат да направят, е да ни блокират. Но по линията се транспортира товар за милиони.
— Тогава какво?
— Разполагат със суперпаяци. Те са способни да развиват високи скорости. Ще им отнеме няколко дена, но суперпаяците могат да ни настигнат.
— Но как ще задминават другите паяци по пътя? — попита Мира.
— По същия начин като нас. Паяците просто ще се отдръпнат от пътя им. В момента се издигаме със скоростта на суперпаяк, която е два пъти по-висока от обичайната. Нещо повече, подчиних машината на един суперпаяк, така че сега го следваме като близнак.
— Два пъти по-висока. Това не е ли опасно?
— Тези системи са предназначени за човешка употреба, имат вградени предохранителни програми. — Но не изглеждаше съвсем уверен.
След няколко минути екранчето отново позеленя и Алексей се усмихна.
— Мисля, че получиха съобщението. Вече можем да забавим. Дръжте се.
Бисиса улови една от дръжките.
Снижаваха скоростта в продължение на няколко минути. Одеялата литнаха нагоре, помпата на химическата тоалетна се задейства, за да не позволи съдържанието й да се разпилее във въздуха. Мира се оглеждаше неспокойно. Бисиса почувства, че стомахът й се преобръща. Изпитаха облекчение, когато гравитацията се възстанови.
Но екранчето отново светна в червено.
— Ой-ой — възкликна Алексей.
— Какво има пък сега? — попита Бисиса.
Той се наведе над клавиатурата.
— Не се издигаме така, както би трябвало.
— Авария на паяка?
— Не. Навиват лентата.
— Навиват я? — Изведнъж Бисиса си представи паяка като риба на края на гигантска въдица.
— Доста крайна мярка, но може да бъде приложена. Лентата е ужасно фина материя.
— Какво ще правим сега?
— Затвори очи. И пак се улови за нещо. — Той затрака по клавиатурата и Бисиса изпита усещането, че се отделя от пода.
Зажумя изплашено.
Последва ярък блясък, дори зад клепачите й, и кабината се заклати.
— Бомба! — викна Бисиса. Беше разочарована. — Колко грубо! Очаквах повече от теб, Алексей.
— Само предупредителен изстрел, микровълнов импулс. Няма нищо повредено. Но затова пък се вижда от повърхността.