— Даваш им да разберат, че си готов да прекъснеш лентата, ако не ни оставят на мира?
— Няма да е никак трудно. Как се опазва от терористична атака нещо с дължина няколко хиляди километра и дебелина на хартия?
— Но няма ли да пострадат невинни хора?
— Не по начина, по който си мислиш, мамо — обади се Мира. — Преди няколко години терористи изолационисти нападнаха Модимо.
— Модимо?
— Модимо е елеваторът на Африканския съюз — отговори Алексей. — На името на зимбабвийския бог на небесата, мисля. Никой не пострада, няма да пострада и сега. Заплахата ми е с чисто икономическа стойност. — Но поглеждаше колебливо към екранчето.
— И ако не ти повярват — какво? — попита Бисиса. — Ще стигнеш ли до края?
— Не мисля. Но те не могат да си позволят риска, нали?
— Биха могли просто да ни убият — възрази Бисиса. — Да изключат захранването. Да спрат въздуха. Ще сме безпомощни.
— Биха могли, но няма да го направят — заяви Алексей. — Искат да знаят какво знаем ние. Къде отиваме. Важното е да запазим спокойствие.
— Надявам се да си прав.
Сякаш в отговор екранчето отново позеленя. Усмивката на Алексей се разшири.
— Толкова по въпроса. Е, кой иска боб?
12: Маунт Уедър
Бела предполагаше, че заседанието с Боб Пакстън ще се проведе в нейния кабинет в стария щаб на НАСА във Вашингтон — масивна сграда от бетон и стъкло, наскоро реконструирана.
Но Пакстън я чакаше пред входа. Стоеше при отворената врата на дълга лимузина.
— Здравей, Бела.
Колата бе част от конвой с униформени флотски офицери и агенти на ФБР със сини костюми.
Видът му й се стори странно комичен — заприлича й на застаряващо пиколо с лъскава униформа и медали. Лицето му бе намръщено.
— Добро утро, Боб. Ще се повозим, така ли?
Дори усмивката му бе дисциплинирана.
— Ще се преместим на по-безопасно място. Трябва да обсъдим въпроси от глобално значение, касаещи бъдещето на нашата раса. Предлагам да се преместим в Маунт Уедър. Позволих си дори да извърша необходимата подготовка. — Той я погледна и напрежението, което се трупаше между двамата от предния ден, бе на път да изпука като светкавица.
Бела никога не бе чувала за Маунт Уедър. Но не виждаше защо да не се съгласи с него. Качи се в колата и той я последва — щяха да са заедно и сами.
Колоната потегли. Поеха по шосе 66 към магистрала 50, където се отправиха на запад. Трафикът бе доста оживен, но поддържаха висока скорост.
— Колко ще пътуваме?
— Около час и половина. — Пакстън не криеше раздразнението си.
— Боб, зная какво не ти дава мира. Става въпрос за професор Карел, нали?
Мускулите на лицето му помръднаха, сякаш му се щеше да има дъвка.
— Не зная почти нищо за този англичанин.
— Без съмнение си наредил да го проучат.
— Доколкото ни беше по силите. Той няма нищо общо с това. Не е част от групата.
— Идва по моя покана — отвърна тя с решителен тон. В известен смисъл възрастният британски учен бе много повече „част от групата“, отколкото например Пакстън.
Навремето професор Бил Карел бил стажант на британската астрономка Шивоун Макгоран, взела активно участие в изграждането на щита срещу Слънчевата буря. Шивоун по-късно се бе омъжила за Бъд Туук и бе останала с него, докато той се бореше с рака — жестоко наследство от онзи изумителен ден. Познанството им бе всъщност каналът, чрез който Карел се бе свързал с нея и се бе опитал да я убеди, че трябва да участва в плановете за проследяването и изучаването на тайнствения обект, който прекосяваше Слънчевата система и за който бе чувал само слухове.
Тя се опита да обясни всичко това на Пакстън, но адмиралът махна презрително с ръка.
— Той е космолог, за Бога! Прекарал е целия си живот да зяпа далечния космос. Каква полза от него днес?
— Нека не бъдем тесногръди, Боб — не отстъпваше тя.
Той млъкна и не продума нито думичка до края на пътуването. Като майка, Бела бе свикнала с надупени деца и просто не му обърна внимание.
След осемдесет километра отбиха по шосе 101, тесен двулентов път, който се катереше по хълм.
На билото на хълма стигнаха при ограда с бодлива тел. На избеляла табела бе изписано: