Отвъд оградата имаше няколко порутени тенекиени бараки и зад тях стъклена стена.
Наложи се да почакат, докато колата им се свърже със системата на базата. Бела забеляза на няколко пъти слабото блещукане на лазерния лъч, който проучваше всеки от тях.
— И така, Маунт Уедър — подкани тя Пакстън да заговори.
— Петстотин акра ограден район в Блу Ридж. През петдесетте години на двайсети век построили тук бункер, в който да се укрие правителството на Щатите в случай на ядрен конфликт. По-късно е изоставен и дълго време занемарен, до 9/11 2001 и отново през 2042-ра. Понастоящем е преотстъпен от правителството на Щатите на Световния космически съвет.
— Бункер от епохата на Студената война — рече намръщено Бела, — от Войната срещу терора и Войната с небето. Много подходящо, няма що.
— В момента се стопанисва от флотски офицери. Хора, свикнали на затворени помещения и рециклиран въздух. Според мен мястото е съвсем подходящо. Управата на областта поддържа пътищата и чисти снега през зимата. Не че в наши дни има големи снегове…
Бела бе очаквала да минат през портала и стъклената стена зад него. И страшно се изненада, когато целият къс земя, върху който се намираха, внезапно потъна в недрата на планината.
Боб Пакстън се разсмя.
— Чувствам се, сякаш се завръщам у дома.
Посрещна ги усмихнат млад офицер, извърши необходимите проверки и ги отведе в заседателната зала.
Таваните бяха ниски, облицовани със сиви плочи, коридорите тесни. Бяха толкова много, че вероятно обслужваха цял подземен град. Имаше телевизионни и радио студиа, закусвални, миниатюрна полицейска станция, всичко това под несекващия бръм на климатичната инсталация. Приличаше й на музей, реликва от епохата на двайсети век.
Поне заседателната зала беше модерна, висока и ярко осветена, облицована с холостени и екрани на масите.
Бил Карел вече ги очакваше. В помещение, натъпкано с шепнещи служители, повечето мъже и повечето на възрастта на Пакстън, повечето в един или друг вид униформа, той правеше впечатление със захабеното си сако, изправен до машината за кафе.
Бела игнорира приятелите на Пакстън и се насочи право към него.
— Професоре. Радвам се да ви видя. — Здрависаха се, ръката му бе мършава и вяла.
Беше малко по-млад от нея, доколкото си спомняше от досието му, малко над петдесетте, но изглеждаше крехък и немощен, с болнаво лице и унил вид. Слънчевата буря бе съсипала здравето на огромен брой хора и може би той също водеше своята битка за оцеляване. Но очите в хлътналите орбити блещукаха енергично.
— Надявам се да мога да ви бъда полезен.
— Нима не сте сигурен в това? — Тя почувства слабо разочарование, сякаш някаква част от съзнанието й се бе надявала да го използва, за да настъпи опашката на Боб Пакстън.
— Че кой би могъл да е сигурен? Намираме се в безпрецедентна ситуация. Но колегите ми настояваха да се свържа с вас — да се свържа с някого.
Тя кимна.
— Според мен аз трябва да съм ви благодарна. — Наля си кафе и отведе Карел при столовете.
— Ще се постарая да ви дадат думата — прошепна му. — А по-късно трябва да поговорим за Туук.
След което описа един кръг из залата, за да се запознае и с останалите присъстващи. Освен членове на Комитета на патриотите имаше представители на различни международни въоръжени сили и правителства, които поддържаха Световния космически съвет.
Първото й впечатление от повечето представители не беше особено обнадеждаващо. От десетилетия Съветът бе изпълнявал най-вече „подготвителна“, или „съветваща“ функция, тъй като Войната с небето бе в студената си фаза. Работата в Съвета не беше примамлива хапка за жадуващи блестяща кариера млади офицери. Може би това бе зала, пълна с бобпакстъновци, фанатици със стоманени погледи, или пък напротив, с неудачници.
Но тя се бе научила да не прибързва с преценките. В края на краищата, ако действително съществуваше нова заплаха, приближаваща се към Земята, тези мъже и жени щяха да са първите, които да се изправят срещу нея.
Застанал начело на дългата маса, самоназначилият се за председател Боб Пакстън почука с нокът по чашата си, за да призове участниците към внимание. Вероятно притеснени от присъствието на един толкова прочут изследовател, пионер в изучаването на Марс, всички побързаха да се настанят по местата си.
Пакстън заяви, че целта на тази среща била двойна.