— Добре, Бил. Не смяташ ли, че това ще е достатъчно?
— Някой от вас — Пакстън ги изгледа сурово — знае ли какво е това „космическа опера“? Жанр за далечното бъдеще, за войни, бушуващи из цялата галактика, за космически кораби с размерите на светове. От Втората световна война е изминало само едно столетие — само сто и петдесет години, откакто основното транспортно средство на войната е бил конят. Но ето, че сме изправени пред заплаха от мащабите на космическата опера. След още хиляда години ще стигнем толкова далече, че единствено взрив в ядрото на галактиката би могъл да ни заплашва с пълно изтребване. Но за момента все още сме твърде уязвими.
Бил Карел вдигна колебливо ръка.
— В такъв случай е логично да сметнем, че втори удар е по-вероятен сега, отколкото на по-късен етап.
— Точно така — изръмжа Пакстън.
— Въпреки впечатляващото ви изявление, адмирале, позволете да отбележа, че подобна стратегия носи своите недостатъци. — Пакстън си пое рязко и шумно дъх, но Карел не му обърна внимание. — Може ли? — Гледаше към Бела.
— Продължавайте — каза тя.
— Първо, адмирале, ресурсите, с които разполагате, са съвсем ограничени. Фактът, че имате станция на орбита около Юпитер, не означава, че бихте могли да се противопоставите на заплаха, идваща например от противоположната страна на Слънцето.
— Даваме си сметка за това…
— Освен това, изглежда, разсъждавате двуизмерно, сякаш това е някоя от старите ви войни. Ами ако атаката срещу нас е насочена под ъгъл, различен от плоскостта на еклиптиката — тоест от равнината, на която лежат планетите и Слънцето?
— Бил съм на Марс — отвърна заплашително Пакстън. — Зная какво е еклиптика. Но по някаква случайност настоящият нарушител се приближава тъкмо в плоскостта на еклиптиката. За в бъдеще ще сме готови и за други възможности. Но вие не по-зле от мен знаете, че енергоемкостта на подобни стратегически действия все още е непостижима за нас. Да, професор Карел, Слънчевата система е доста голямо място. Да, ние не сме в състояние да я покрием цялата. Но какво друго ни остава, освен да се опитваме?
Карел едва се сдържа да не се разсмее.
— Но тези опити са толкова немощни, че са почти безсмислени…
Пакстън изръмжа и Бела побърза да вдигне ръка.
— Моля те, Бил.
— Съжалявам — обади се Карел. — Съществува и въпросът за ефикасността на цялата тази мащабна подготовка, ако наистина се изправим пред заплаха…
— Разбрах — прекъсна го ядосано Пакстън и изчисти екраните. — Да поговорим за аномалията.
Бела си мечтаеше за чаша прясно смляно кафе.
За разлика от дългата и пространна реч, посветена на Крепостта Сол, изказването на Пакстън, посветено на аномалията, бе съвсем кратко.
Той описа лаконично събраните доказателства за съществуването на „призрака“.
— В момента това нещо прекосява Ю-линията — орбитата на Юпитер. Между другото, бихме могли да го прихванем още сега, тъй като се доближава до Троянската база и обмисляме възможните противодействия. По-нататък ще прекоси астероидния пояс, ще подмине орбитата на Марс и ще се приближи към Земята, която, изглежда, е крайната му цел. Но все още нямаме представа за характера на аномалията или какво би могла да направи, когато стигне тук.
Той седна и в помещението се възцари тишина.
Бил Карел го погледна, после огледа и останалите, сякаш не вярваше, че представянето е приключило.
— И това ли е всичко?
— Всичко, което имаме — отвърна Пакстън.
— Изобщо не предполагах, че имате толкова малко… Добре, че дойдох. Ще ми позволите ли, адмирале?
Бил Пакстън изгледа навъсено Бела, но тя му кимна едва забележимо и той на свой ред кимна на Карел.
— В известен смисъл — заговори професорът, — запознанството ми с този ваш „призрак“ започна години преди Слънчевата буря, когато работех с астронома Шивоун Макгоран върху сонда, която нарекохме КАС — Квинтесенциалната анизотропна сонда…
Пакстън и неговите патриоти се спогледаха и замърмориха.