Всъщност това обръщане, преустройството на кабината, бе единственото интересно нещо, което се случи в дните след геосинхронната точка. Единственото.
Но Бисиса научи, че няма да изминат целия останал път до контратежестта, която беше на тринайсет дни отвъд геосинхронната точка и на двайсет и един от повърхността. Там, както й обясниха, било гробището на паяците.
— Налага се непрестанно да увеличават масата на контратежесттта, за да компенсират нарастващата маса на лентата — каза Алексей. — Ето защо нито един от паяците не се връща на Земята — с изключение на ремонтните машини.
Бисиса огледа тъжно кабината и прозрачния корпус.
— Там ли ще е краят на паяка?
— Не и на този — отвърна Алексей. — Това малко чудовище няма да продължи отвъд петдесет и шест хилядния километър. Което е на дванайсет дни от Земята.
Бисиса погледна Мира, която, изглежда, имаше само смътна представа за по-нататъшния развой на събитията.
— И после какво?
— Помниш ли, като ти казах, че ако паякът се откачи от лентата преди геосинхронната точка, ще паднем обратно на Земята? Но ако се отделим след това…
— Ще напуснем орбитата на Земята — каза Мира. — И ще продължим в междупланетното пространство.
— Ако изберем подходящия момент, за да се откъснем от елеватора, може да използваме инерцията, за да идем където пожелаем. На Луната например.
— Там ли ще ходим?
Алексей се усмихна.
— О, малко по-далече.
— Тогава къде, дявол го взел? Вече няма смисъл да пазим тайни… пък и веднага щом се откъснем от елеватора, властите ще знаят накъде сме се насочили.
— Отиваме на Марс, мамо.
Бисиса се ококори.
— На Марс?
— Да. Там има нещо, което те очаква.
— Но тази малка кутия не може да измине целия път до Марс.
— Разбира се, че не може — потвърди Алексей. — Ще ни вземат. Имаме среща с фотонен кораб. Слънчев платноход. Вече е потеглил.
Бисиса смръщи вежди.
— Нямаме двигатели, нали? Освободим ли се от лентата, няма да разполагаме със собствени средства за движение.
— Не са ни необходими. Корабът ще се срещне с нас.
— Божичко! — възкликна Бисиса. — И ако нещо се обърка…
Алексей продължаваше да се усмихва, съвсем безгрижно.
От разговорите с него през последните дни Бисиса бе започнала да разбира част от психологията му — психологията на космическия, коренно различна от тази на земния човек.
Алексей изпитваше нещо като смъртен страх от повреди в обкръжаващите го машини, тъй като животът му зависеше изцяло от тях. От друга страна, не хранеше и капчица съмнение в безпогрешната сила на орбитите и траекториите и взаимодействията на телата в космоса — той живееше в свят, където небесната механика осезаемо ръководеше всичко, един могъщ и безшумен часовников механизъм, който никога не показваше дефекти. Ето защо щеше да е спокоен и уверен веднага щом се отделят от лентата: за него бе недопустима мисълта, че фотонният кораб би могъл да се размине с тях. Докато Бисиса и Мира се ужасяваха от подобна възможност.
Някъде във всичко това се криеше тайната на неговата личност, мислеше си Бисиса — и на новото поколение на космическите. Струваше й се, че ще може да го разбере по-добре, ако успее да схване странните молитви, които си нашепваше с мелодичен тон — псалмите за Незавладяното слънце.
На дванайсетия ден се настаниха в сгъваемите столове, след като закрепиха всички предмети, в очакване да дойде сътресението, показващо, че зарядите, поставени от Алексей, са отделили кабината от елеватора.
Алексей огледа лицата на спътничките си.
— Искате ли обратно отброяване?
— Млъквай! — скастри го Мира.
Бисиса погледна лентата, която бе единствената им връзка с реалността през последните дванадесет дни, и после премести поглед нагоре, към отдалечаващото се камъче, което бе Земята. Зачуди се дали ще я види отново да се приближава — и за това, което я очакваше в обозримото бъдеще.
— Започва се… — прошепна Алексей.
Под тях блесна ярка светлина, зад тавана на кабината, превърнал се в под. После лентата започна да се отдалечава с невероятна скорост и гравитацията се изпари като сън. Кабината започна да се премята и част от предметите литнаха под съпровода на веселия смях на Алексей.