Отекна тревожен сигнал и на таблото пред нея премигна зелена светлина. Горивните клетки най-сетне бяха натоварени успешно, наземният екипаж напускаше кораба. След десет минути щяха да им дадат разрешение за излитане.
Имаше достатъчно време. След старта щяха да й предадат оперативната заповед за истинската им мисия.
— Либи, ако обичаш, затвори файла. Отрежи последната част. И повикай Джон Метернес.
16: „Джеймс Кларк Максуел“
Фотонният кораб, който трябваше да ги откара на Марс, изплува от мрака. Наричаше се „Джеймс Кларк Максуел“. Платното му беше като гигантска сянка и Бисиса зърна само отблясъците от такелажа — невероятно дълги лъщящи прави линии.
С наближаването на момента на срещата Бисиса усещаше нарастващо напрежение. Не е необходимо да разбираш много от корабостроене, за да знаеш, че един съд, пригоден да се движи със слънчева светлина, ще е невероятно крехък. И техният малък компактен паяк, тази мятаща се топка метал, щеше да се озове право сред това фантастично съчетание от платна и такелаж. Тя очакваше всеки миг да чуе тревожния вой на алармата и да види как тънкото огледално платно ги обгръща като опаковката на коледен подарък.
Мира също изглеждаше разтревожена, въпреки че имаше известен опит в космонавтиката. Но Алексей Карел бе напълно безгрижен. Когато наближи моментът за среща, той се настани пред холоекрана, вглъби се в странните графични изображения и само от време на време прошепваше някоя тиха команда, която се предаваше чрез лазерна връзка на приближаващия ги кораб. Изглежда, изпитваше абсолютна вяра в смесицата от орбитална механика и екзотично небесно корабно управление, която приближаваше паяка до „Максуел“.
В последния момент главният корпус на „Максуел“ изплува от мрака. Бисиса имаше усещането, че се намира в малка лодка и наблюдава приближаването на огромен презокеански лайнер. Корпусът имаше приблизително цилиндрична форма и бе покрит със сателитни чинии и стрели, а над горния му ръб Бисиса забеляза пръстен от макари, които поддържаха километрите стоманен такелаж.
Прозрачна тръба с диаметър няколко метра се отдели от корпуса, насочи се с привидна неувереност към паяка и се закотви към него с метално дрънчене. Корпусът се разтресе, когато механичните връзки погълнаха последните дребни различия в инерцията. След това тръбата се събра като акордеон, доближи двата корпуса един до друг и накрая те се скачиха с глух тропот.
Алексей се облегна назад и се усмихна широко.
— Слава на Слънцето за универсалните режими за скачване.
— Е, това беше. — Той отлепи холоекрана от стената, сгъна го и го прибра в джоба си. — Време е да си събираме багажа. Вземете всичко, което искате. Каквото не ви трябва, можете да оставите тук.
— Значи няма да вземем паяка? — попита Бисиса.
— Разбира се, че не.
Бисиса изпитваше странна неохота да напусне доскорошното им убежище.
— Май съм твърде стара, за да свиквам толкова лесно с промените.
Мира я стисна за ръката.
— Стига, мамо, зная, че ще се справиш.
Алексей отвори люка в стената и през тръбата откъм „Максуел“ нахлу въздух, примесен с тръпчивата миризма на изгоряло. Бисиса докосна външната стена, повърхност, месеци наред била в контакт с вакуума на космоса. Сякаш беше топла на допир.
Минаха през тунела и стъпиха на борда на „Максуел“. Всичко сияеше от чистота и миришеше леко на сапун. Куфарът ги последва с трополене. От капака му се отделиха малки вендузи, които прилепнаха за стените, и той заприлича на паяк с тънки крачета и охранено тяло.
Люковете зад тях се затвориха и Бисиса долови сътресението на масивния корпус на „Максуел“ при отделянето от паяка. В помещението нямаше люкове. Бисиса искаше да види какво ще стане с изоставения паяк.