Преди да продължат, Алексей ги предупреди:
— Само не забравяйте: при построяването на кораба е помислено за всеки излишен грам. Общата му маса, включително платното, не надхвърля десет тона. Ако не внимавате, току-виж кракът ви пробил корпуса. — Той чукна с пръст по вътрешната преграда. — А това е нещо като оризова хартия. Леко, но чупливо. — Забоде пръст в стената, за да им демонстрира, после откъсна едно парченце и го сдъвка. — Освен това става за ядене. В случай на бедствие яжте обзавеждането.
— Бедствие? — повтори изплашено Бисиса. — Какво бедствие?
— Предполагам — отвърна замислено Мира, — че най-лошото, което би могло да се случи, е да изгубят платното или то да бъде повредено до степен да стане неизползваемо. Тогава ще сме обречени да се носим по неконтролирана траектория, без възможност да предприемем каквото и да било. Спасяването не е невъзможно, но ще отнеме месеци, дори години.
— И колко често стават такива неща? — попита Бисиса.
— Много рядко — успокои я Алексей. — И нито един случай не е завършил фатално. — Обясни им, че траекториите на полетите се подбират внимателно, така че ако платното се скъса, да са близо до място, откъдето могат да изпратят спасителен кораб. — Но е по-вероятно да откажат телата ви, отколкото машинариите на този кораб — приключи малко безцеремонно.
След което се отдалечи към „мостика“, за да провери системите, а Мира и Бисиса се заеха да разопаковат багажа и да опознават обстановката.
Не им отне много време да разучат „Максуел“. Херметизираният корпус представляваше цилиндър с височина няколко метра. Познатите им вече стени от оризова хартия го разделяха на три основни палуби. Най-долната бе складово помещение, както я нарече Алексей. Надзърнаха през люка и видяха, че вътре са подредени хранителни припаси, неприкосновен запас, ремонтни комплекти, товар и скафандри за работа в открития космос. Мостикът на Алексей бе на най-горната палуба.
Междинната бе жилищен отсек. Там бяха неизменните баня и тоалетна, а останалата част бе с подвижни прегради, образуващи стаи, които можеха да служат едновременно за всекидневни, спални и кабинети за десетчленен екипаж. За да се пести място, столовете и леглата бяха прикачени за стените и се разгъваха от тях. Бисиса и Мира прекараха известно време в разместване на преградите. В края на краищата оформиха три малки спални, максимално отдалечени една от друга и от тоалетната, тъй като хартиените прегради нямаха никакви звукоизолиращи качества.
Условията бяха почти толкова спартански, колкото в паяка. Но тесните коридори и помещенията с ниски тавани притежаваха уникална смесица от архитектурни решения, които ги правеха еднакво подходящи и за повърхността, и за космоса. Платното осигуряваше ускорение от около един процент от земното притегляне — крайно недостатъчно, за да те прилепи към пода. Ето защо конструкторите бяха оборудвали помещенията с безброй ръкохватки и стъпенки, възглавници и цветни указатели, така че само с един поглед да се ориентираш къде е „горе“.
От друга страна, този един процент беше постоянен и неизменен. Докато експериментираше, Бисиса откри, че ако се издигне до тавана, без да се хваща, ще се спусне на пода за шест-седем секунди, като пада бавно като снежинка. Това микроскопично количество гравитация бе изненадващо полезно, тъй като караше прахта да се сляга и не позволяваше из въздуха непрестанно да се носят какви ли не предмети. Тук не се налагаше да мисли дали одеялото й е закрепено и няма ли чашата с кафе да се разплиска.
„Мостикът“ на „Максуел“ бе оборудван с маса и столове. Бисиса трябваше да си припомни, че това не е военен кораб. Когато с Мира се изкатериха, или по-точно се „възнесоха“, по стълбичката от междинната палуба, Алексей седеше на един стол и търпеливо наблюдаваше мигащите пред него екрани.
Стените тук бяха напълно прозрачни.
Космосът бе почти пуст, ако се изключеха трите сияещи фенера: Слънцето, Земята и Луната, увиснали пред кораба като огромен триъгълник. Нещо трепна в Бисиса при вида на тези три увиснали в пространството тела. По някаква причина тя си спомни за Мир и за човекоподобните маймуни, които бе виждала там, австралопитеци с човешки крака и рамене на горили.
Мира забеляза реакцията й и я погали по ръката.
— Мамо. Полетът е съвсем рутинен. Не се притеснявай. Най-много да ти се завие свят. Виж там.