Бисиса вдигна глава.
Видя тъмен диск, малко по-сив от чернотата на небето. По повърхността му преминаваха ярки отблясъци. Това беше платното, тънък метален лист, достатъчно голям, за да покрие централната част на Лондон. Чуваше се тихо равномерно бръмчене, вероятно от монтираните на покрива макари, през които минаваха въжетата на такелажа.
Корпусът на кораба бе само една рибена консерва, прикачена за парашут.
— Добре дошли на борда на „Джеймс Кларк Максуел“ — обяви ухилено Алексей.
— И всичко това се движи със слънчева светлина?
— Да. — Алексей вдигна ръка и запречи с длан един слънчев лъч, който пресичаше каютата. — От налягането на тези микроскопични фотони, удрящи се в отражателната повърхност. В слънчев ден на Земята, когато попаднат върху лицата ни, силата им се изчислява на една хилядна от грама. Разполагаме с достатъчно голяма светлоуловителна площ и достатъчно ниска маса, за да разчитаме на ускорение от една стотна g. Но то е постоянно и безплатно и продължава да ни тласка и тласка… Което ще ни помогне да достигнем Марс след двайсет дни.
Платното бе изработено от същата свръхздрава материя с нанотръбички, от която бе изтъкана лентата на космоелеватора. Тази „тъкан“ всъщност представляваше свръхтънък слой от борон с дебелина едва няколкостотин атомни диаметъра. Получаваше се чрез разпръскване.
— Материята на платното е толкова фина, че ако я докоснеш, ще ти се стори по-скоро дим, отколкото твърдо вещество — обясняваше Алексей. — Но е достатъчно яка да издържа на слънчевата топлина дори отвъд орбитата на Меркурий.
Белезникави линии преминаха през лицето на огледалото, макарите на покрива замъркаха.
— През цялото време се получават тези вибрации — говореше Алексей. — Затова платното е изработено от същата интелигентна материя, от която и слънчевият щит. В тъканта са вградени компенсатори и миниатюрни ракетни двигатели. Макс, корабният ИИ, има за задача постоянно да поддържа правилна позиция. Той е поел и по-голямата част от навигацията, аз само му казвам къде искам да отида. За всичко останало на борда се разпорежда Макс. Слава на Слънцето, че не иска много в замяна.
— Разбирам как можем да бъдем тласкани надалече от Слънцето — рече Бисиса. — Но не мога да си обясня по какъв начин бихме могли да пътуваме навътре — от Марс към Земята например. Не е ли като да се движиш срещу вятъра?
— Аналогията не е съвсем подходяща — отвърна спокойно Алексей. — Не бива да забравяте, че всички обекти в Слънчевата система по същество са в орбита около Слънцето. Това обяснява и функцията на платното… — Орбиталната механика понякога можеше да е в разрез със здравия разум. — Когато се отдалечавам от Слънцето, аз преминавам на по-далечна орбита. Но ако фиксирам платното така, че натискът на слънчевата светлина да възпрепятства движението, орбиталната ми скорост спада и ще започна да се спускам спираловидно към Слънцето…
— Бисиса прегледа диаграмите, които бе извикал на екрана, но когато стигна до уравненията, се отказа.
— Ти схващаш тези неща интуитивно, нали? — попита вместо това. — Говоря за принципите на небесната механика.
Той махна с ръка към световете около тях.
— Сами виждате защо. Тук горе можеш да наблюдаваш с очите си как действат законите. Често съм се чудел как някогашните земни учени са успявали да се оправят в целия този хаос. Още първите лунни астронавти, дошли тук преди повече от сто години, са се върнали променени — за добро или лошо. Много от нас, космическите, са деисти, теисти, дори пантеисти — някъде в този спектър.
— Тоест вярват, че Бог може да бъде открит във физичните закони — каза Мира.
— Или че Бог е тези физични закони.
— Всъщност в това има известна логика — замислено каза Бисиса. — Не е задължително религията и боговете да вървят ръка за ръка. Будистите невинаги вярват в съществуването на върховно съзнание; понякога религията е независима от божественото присъствие.
Мира кимна.
— Като да вярваш в Първородните, без въобще да имаш религия за тях.
— О, Първородните не са богове — намеси се Алексей. — Както ще научат някой ден.
— Но ти не си теист, нали, Алексей? — попита Бисиса. — Обичаш да цитираш Библията, но те чух да се молиш на Слънцето.
Той я погледна смутено.
— Спипа ме. — Извърна лице към Слънцето. — Някои от нас хранят дълбоко и искрено уважение към Голямото момче. Двигателят, който ни дарява с живот, единственото, което можеш да видиш от всяка точка на системата.