Тя се поколеба.
— На каква възраст съм сега?
— Ах. Добър въпрос. Ти си един малък куриоз, Бисиса.
— Благодаря.
— Родена си през 2006-а, което е преди шейсет и три години. Остава да извадим деветнайсетте години, прекарани в Хибернакула.
— Което прави четирийсет и четири — побърза да вметне тя.
— Но биологичната ти възраст е четирийсет и девет.
— Да. А другите пет години?
— Другите пет са годините, прекарани на Мир.
— Значи знаеш за тях?
— Това е класифицирана информация. Но да, зная.
Тя се облегна назад, загледана в далечните слонове и блещукащото небе на 2069-а, и се опита да се успокои.
— Благодаря ти, Талес.
— За мен беше удоволствие. — Той млъкна и тя почувства около себе си неуловимо отсъствие.
5: Лондон
Бела Фингал научи лошата вест, докато летеше над Лондон. Обади се дъщеря й.
Бела бе прелетяла Атлантика и трябваше да кацне на „Хийтроу“, в покрайнините на запад от Лондон. Но пилотът каза, че маршрутът на полета преминава първо над източната част, след това ще променят курса и ще следват течението на Темза, право срещу вятъра. В ярката мартенска утрин градът под нея беше като сияещ пъстър килим. Бела бе запазила целия самолет за себе си: беше от новите свръхскоростни реактивни машини, луксозна колесница за петдесет и седем годишната баба.
Истината бе, че нямаше никакво желание да се отправя на това пътуване. Стигаше й погребението на Джеймс Дъфлот, да се събере с опечаленото семейство в дома им щеше да е дваж по-тежко. Но беше неин дълг, като председател на Световния космически съвет.
Беше се озовала на този пост почти случайно, вероятно в резултат от компромисен избор на Надправителствения комитет, който контролираше Космическия съвет. Дълбоко в едно ъгълче на съзнанието й мъждукаше сляпото убеждение, че новият й пост е по-скоро почетен, като на повечето университетски президенти и неизпълнителни директори на компании, и че са избрали нея само защото е ветеран от Слънчевата буря. Не си бе представяла, че ще трябва да прелети половината планета, за да се озове в объркана и тъжна ситуация като тази.
Беше си изпълнила дълга на щита. „Трябваше да си остана в пенсия“, помисли си със съжаление.
И точно в този момент се обади Една и й съобщи, че вече е главнокомандващ на космическия флот.
— Мамо, наблюдателите смятат, че са засекли нещо сериозно. Нещо в мрака на космоса отвъд. Наближава орбитата на Юпитер по хиперболична траектория. Не е излязло на Картата на Унищожителя, макар че в това няма нищо необичайно — кръжащи на големи периоди комети, твърде отдалечени, за да бъде засечено ехото им, също изникват от време на време. Това нещо обаче притежава други характеристики, които предизвикват тревогата им…
Бела бе виждала интерпретация на Картата на Унищожителя под формата на планетариум в базата, в стария щаб на НАСА във Вашингтон. Огромна, динамична, триизмерна и моментална снимка на цялата Слънчева система, създадена в самото навечерие на Слънчевата буря след взрив в открития космос на зловещата стара ракета, наричана „Унищожителя“ — детонация, при която към смълчаните звезди бе литнало концентрирано послание на човешката култура, причудлива „земна поща“, съдържаща в себе си копия от най-великите изкуствени умове на планетата, наричани Аристотел, Талес и Атина. Няколко часа след експлозията земните радиотелескопи бяха засекли рентгенови еха от взрива, идващи от всички обекти с размери над един метър от орбитата на Сатурн към центъра на системата.
Двайсет и седем години след Слънчевата буря човешките светове и самият космос гъмжаха от бдителни очи, следящи всичко, което се движи. Всеки обект, който не съществуваше на тази карта, щеше да е новопоявил се. Повечето неканени гости, независимо дали са хора, или природни явления, щяха да бъдат идентифицирани и елиминирани незабавно. В противен случай… тъкмо това бе причината Бела да се убеди, че лошите новини се разпространяват бързо, за да достигнат до нея.
В кабината бе приятно топло и тихо, но тя потрепери. Подобно на много други хора от своето поколение, Бела все още бе спохождана от кошмарните видения на Слънчевата буря. А ето че сега бе нейно задължение да изслушва сънищата на другите.
Лицето на Една на екрана на гърба на предната седалка бе в три измерения. Една бе едва двайсет и три годишна, една от първите от новото поколение на „космическите“, както Бела се бе научила да ги нарича, родена в космоса, докато Бела се възстановяваше на Луната от бурята. Но Една вече беше капитан. Повишенията вървяха бързо във флота, където корабите бяха натъпкани със свръхинтелигентна машинария и по думите на Една дори имало роботи, които да мият пода. Но днес, с опъната назад тъмна коса и закопчан догоре мундир, Една изглеждаше напрегната, с големи сенки под очите.