Бела копнееше да докосне дъщеря си. Но не можеше дори да разговаря нормално с нея. Една беше далеч, в щаба на флота в астероидния пояс. Капризите на орбитата в момента я бяха запокитили на цели две астрономични единици от майка й, разстояние два пъти по-голямо от това между Земята и Слънцето, гигантска пропаст, която водеше до забавяне от шестнайсет минути в разговора.
Освен това съществуваше естествено и въпросът с протокола. На практика Бела се явяваше командващ офицер на дъщеря си. Така че се помъчи да се съсредоточи върху това, което й съобщаваше Една.
— Това е само ранно предупреждение, мамо — тъкмо казваше тя. — Не разполагам с никакви подробности. Чух обаче, че контраадмирал Пакстън ще отлети за Лондон, за да ти докладва за…
Бела трепна. Боб Пакстън, героичният изследовател и първопроходец на Марс — и класически задник.
Една се усмихна.
— Само не забравяй, може гърдите му да са декорирани като плодова салата, но ти си шефът! Между другото, Теа се развива отлично. — Теа беше дъщерята на Една, тригодишната внучка на Бела, второ поколение „космическа“. — Скоро ще поеме за вкъщи. Ех, да можеше да я видиш как се справя с микрогравитацията в централните части на станцията!
Една говореше за съвсем човешки неща, семейни проблеми, събития, които нямаха никаква връзка със съдбата на Слънчевата система. Бела попиваше всяка нейна дума, съвсем типично за една баба. Но й се струваше странно, макар тя самата да бе изкарала немалка част от времето си в космоса. Езикът на Една гъмжеше от непознати изрази. Когато си в космическа станция с центробежна гравитация, се движиш или в посоката на въртене, или срещу нея, или към оста… Дори говорът й бе променен, долавяше се малко от ирландския акцент на Бела, но примесен с тежкия американски крайбрежен диалект — флотът бе естествено продължение на военноморските сили на Щатите и бе наследил много от културата на своя първоизточник.
Дъщеря й и внучка й бяха далече от нея и това не й даваше покой. Но вероятно немалко баби на Земята се чувстваха по същия начин.
Тих мелодичен сигнал я предупреди, че самолетът се готви за кацане. Тя съхрани съобщението на Една и прати кратък отговор.
Самолетът се наклони и Бела погледна към града долу.
Вече различаваше съвсем ясно гигантския отпечатък на Купола — почти идеален кръг с диаметър девет километра и център Трафалгар Скуеър. Във вътрешността на Купола по-голямата част от сградите се бяха спасили от опустошителното въздействие на Слънчевата буря и в бледия пясъчник и мрамора се долавяше нещо от старата самоуверена атмосфера на Лондон. Но Уестминстър сега бе остров, сградата на Парламента — изоставена и превърната в паметник. След Слънчевата буря градът се бе отказал от опитите си да контролира реката и бе отстъпил назад до новите брегове, които далеч повече наподобяваха необузданото естествено корито, картографирано за първи път по време на Римската империя. Лондончани се бяха адаптирали и сега в покрайнините на южния бряг се предлагаха разходки из подводните руини с леководолазен костюм.
Голяма част от крайните квартали на Лондон бяха изпепелени до основи в деня на Слънчевата буря. Сега на тяхно място имаше килим от нови сгради… всъщност не килим — приличаха на противотанкови заграждения.
Самолетът се наклони още малко и тя видя самия Купол. Облицовката отдавна бе демонтирана, но част от носещите колони и стълбовете продължаваха да стърчат, изгубили блясъка си и захабени от времето, и хвърляха километрични сенки върху онази част от града, която бяха опазили. Всичко това мярнато за не повече от секунда. Трагедия, отдавна превърнала се в ежедневие. Двайсет и седем години след бурята светът все още носеше белезите от нея, където и да отидеш.
Градът се стрелна под нея и самолетът се снижи над анонимните сгушени крайни кварталчета преди летище „Хийтроу“.
6: Мира
Мира и Бисиса седяха до изпъкналия прозорец и посръбваха леден чай. Беше ранна утрин и косата светлина очертаваше бръчките върху лицето на Мира.