— Какво си се втренчила в мен… — промърмори тя.
— Прощавай, миличка. Но можеш ли да ме виниш? За мен ти си остаряла с деветнайсет години само за седмица.
— Е, поне съм по-млада от теб. — Мира говореше малко троснато и това бе съвсем оправдано.
Беше облякла широка удобна блуза и панталони от някакъв интелигентен материал, който, изглежда, охлаждаше тялото. Косата й бе сресана назад — стил, който се струваше малко демоде на Бисиса, но пък отиваше на изпъкналите скули и финото чело на дъщеря й. Не носеше халка. Движенията й бяха леки, добре премерени и тя рядко поглеждаше майка си.
Не изглеждаше щастлива. По-скоро неспокойна и разтревожена.
Бисиса не знаеше какво я измъчва.
— Трябваше аз да съм тук на посещение при теб — подхвърли тя.
— Да, но не си.
— Виж, дори не зная дали…
— Знаеш, че се омъжих за Юджийн, но се разделихме малко след като те приспаха. — Юджийн Менгълс, вундеркинд и почти аутист, който след успешните научни открития по време на Слънчевата буря се бе превърнал в герой и спасител на света. — Всички се женеха млади в онези дни — продължи Мира. Годините след Слънчевата буря бяха време на бърз растеж на населението. — Разделихме се след пет години.
— Съжалявам. Не се ли появи някой друг?
— Нищо сериозно.
— И къде работиш сега?
— Преди десет години се върнах в Лондон. Настаних се в нашия стар апартамент в Челси.
— Под скелето на Купола.
— Каквото е останало от него. Руините се оказаха чудесна инвестиция. Снобите са луди да живеят там. Предполагам, че сега сме богати, мамо. Когато закъсам за пари, продавам част от имуществото — цените се покачват главоломно.
— Значи отново си в града. С какво се занимаваш?
— Работя в социалната служба. Специализирах ПТС.
— Посттравматичен стрес значи.
— Работя най-вече с хора от твоето поколение, мамо. Мисля, че ще отнесат този стрес с тях в гроба.
— Но поне спасиха света — отвърна тихо Бисиса.
— Така е.
— Никога не съм си те представяла като социален работник. Винаги си искала да станеш астронавт!
Мира се нацупи, сякаш й бяха напомнили за някоя срамна постъпка.
— Надживях това, когато разбрах какво става в действителност.
И несъзнателно докосна татуировката на бузата си. Всъщност не беше татуировка, а идентификация, задължителен регистрационен знак, въведен няколко години след като Бисиса се бе подложила на хибернация. В никакъв случай не беше симптом на едно свободно и проспериращо общество.
— Юджийн не работеше ли в Системата за контрол на времето?
— Да, точно така. Но скоро след това се прехвърли в оръжейния сектор. Промяната на времето като инструмент за политически контрол. Никога не е била използвана, но съществува. Имахме продължителни спорове за морала на това, с което се занимава. Не изгубих нито един, но и не спечелих нито един. Юджийн просто отказваше да ме разбере.
Бисиса въздъхна.
— Да, помня. Точно така правеше.
— В края на краищата се оказа, че работата му е по-важна от мен.
Бисиса бе искрено натъжена от разочарованието, което видя на лицето на дъщеря си. От нейна гледна точка тя все още бе обещаваща двайсет и една годишна девойка.
Погледна през прозореца. Нещо се движеше в каньона. Този път бяха камили.
— Не всичко в този нов свят ми се струва чак толкова лошо — промърмори тя в опит да разведри обстановката. — Ето например, харесва ми да гледам как из Северна Америка се разхождат камили и слонове — макар че не съм сигурна защо трябва да са тук.
— Намираме се в средата на „Джеферсън“ — припомни й Мира.
— На името на президента Джеферсън?
— Научих доста за американските президенти, когато живеех със семейството на Юджийн в Масачузетс — отвърна малко навъсено Мира. Възстановяването на дивата флора и фауна на изпепеления свят бе напълно обяснима обществена тенденция, появила се след Слънчевата буря. — Мисля, че Линда имаше голяма роля в изработването на глобалната програма. Тя ми писа за това.
— Братовчедка ми Линда?
— Сега е госпожа Линда. — Като студентка по биотехнология Линда бе делила един апартамент с Бисиса и Мира във времето преди Слънчевата буря. — Проблемът е, че далеч преди да се появи Колумб, първите пришълци от каменната ера са изтребили едрите бозайници по тези места. В наследство сме получили екосистема, изградена върху празнини, които еволюцията не е запълнила с нищо. Като концерт, в който липсват част от партиите, мисля, че така го нарича Торо. Линда обича да го цитира. Когато испанците докарали коне, популацията им направо експлодирала. Защо? Защото съвременните коне са се появили именно тук…