Наведе се към нея:
— Гладна ли си?
— Много.
Заведе я до една дълга маса, отрупана с подредена в редици храна. Върху нея имаше огромни димящи подноси с наденички и меса, варени картофи, няколко вида сушена риба, печена риба, пиле, пуйка, купчини сурови зеленчуци, нарязани на ивици, големи супници зелева супа с наденички, лучена супа, зеленчукова супа, плата с хлябове, сирена, плодове, сладкиши, кейкове, бурета с вино и бира. Прислужниците непрекъснато сновяха напред-назад, като внимаваха блюдата да не се изпразват.
Калан внимателно ги огледа.
— Някои от момичетата, които сервират, са с дълги коси. Това позволено ли е?
Ричард се огледа малко объркан.
— Да. Всеки може да има каквато си пожелае коса. Виж там.
Наведе се към нея и поставил ръката си близо до гърдите, посочи нещо.
— Онези жени там са съветници, някои от тях са с къси коси, други с дълги. Както предпочитат.
Погледна я с крайчеца на окото си.
— Теб да не би да те карат да си стрижеш косата?
Тя повдигна вежди към него.
— Не. Никой никога не ме е карал да си стрижа косата. Просто там, откъдето идвам, дължината на женската коса показва определено положение в обществото.
— Това означава ли, че ти си човек със значително положение?
Той смекчи въпроса си с игрива усмивка.
— Имам предвид, като гледам каква прекрасна дълга коса имаш.
На свой ред тя му отвърна с лека усмивка, в която обаче нямаше веселост.
— Така е според някои. Предполагам, че след тази сутрин ти също си си помислил нещо подобно. Всеки човек може да бъде само онова, което е, нито повече, нито по-малко.
— Добре, ако питам нещо, което не трябва да пита приятел, просто ме сритай.
Усмивката й се разтегли и на лицето й се изписа онази особена усмивка със затворени устни, която му беше направила такова силно впечатление преди. Усмивка на съпричастност. Той също се усмихна.
Обърна се към масата и откри едно от любимите си ястия, ребърца в пикантен сос, сложи няколко в малка бяла чинийка и й я подаде.
— Опитай първо от това. Любимо ми е.
Калан задържа чинията на една ръка разстояние, оглеждайки я подозрително.
— От какво месо са?
— Свинско — каза той малко изненадан. — Нали знаеш, от прасе. Опитай, това е най-вкусното нещо на масата, гарантирам ти.
Тя се успокои, приближи чинията към себе си и изяде съдържанието й. Самият Ричард изяде половин дузина, поглъщайки с наслада всяка хапка.
После сложи в чиниите им и малко наденички.
— Ето, опитай и тези.
На лицето й отново се изписа подозрение.
— Те от какво са?
— От свинско и говеждо, малко подправки, не знам точно какви. Защо? Да не би да има някои неща, дето не ги ядеш?
— Някои — отговори тя уклончиво, преди да изяде една наденичка. — Може ли малко зеленчукова супа, моля?
Той й сипа в изящна бяла купа със златна рамка, която размени с чинията й. Калан я пое с две ръце и я опита.
На лицето й се изписа усмивка.
— Хубава е, точно каквато я правя и аз, не мисля, че нашите две земи са чак толкова различни, колкото си мислиш.
Докато тя допиваше остатъка от супата си, Ричард, почувствал се по-добре след казаното от нея, взе дебела филия хляб, сложи върху нея няколко парчета пилешко и когато тя привърши със супата, взе купата от ръцете й и й подаде хляба. Тя го взе и без да спира да яде, се отправи към единия ъгъл на залата. Той остави купата и я последва, като пътьом стискаше някоя и друга ръка. Притежателите на ръцете хвърляха недоволни погледи на облеклото му. Когато стигна до празното място край една колона, Калан се обърна и го погледна.
— Би ли ми донесъл парче сирене?
— Разбира се, какво да бъде?
Тя огледа тълпата.
— Няма значение.
Ричард си проправи път обратно през навалицата до масата и избра две парчета сирене, като едното изяде по пътя обратно към нея. Тя го взе, когато той й го подаде, но наместо да го изяде, остави ръката си да се отпусне надолу покрай тялото и сиренето падна на пода, сякаш беше забравила, че го държи.
— Лош избор?
Тя отвърна с далечен глас:
— Мразя сирене.
Взираше се покрай него в една точка на другия край на залата.
Ричард се намръщи.
— Защо тогава го поиска?
В гласа му се долавяше раздразнение.
— Продължавай да ме гледаш — каза тя, като отново спря погледа си на него. — Зад теб в другия край на залата има двама души. Наблюдават ни. Исках да разбера дали гледат мен или теб. Когато те изпратих до масата, те проследиха дотам и обратно. Не обърнаха никакво внимание на мен. Така че следят теб.
Ричард постави ръцете си на раменете й и я завъртя, за да може да погледне сам. Плъзна поглед над главите на хората към отдалечения край на залата.