Това се получава, беше им повтарял баща им хиляди пъти, когато човек загуби контрол над себе си. Майкъл беше пропуснал думите му покрай ушите си. Ричард ги запомни за цял живот. Те му бяха внушили страх от собствения гняв и всеки път, когато той се надигаше, Ричард го възпираше.
Майкъл грешеше. Не огънят беше убил майка им; гневът я уби.
С отпуснати покрай тялото ръце и наведена глава Майкъл отново продължи с мек глас.
— Какво да направим, за да предотвратим опасността от огъня в нашите домове? — Той тъжно поклати глава. — Не зная, приятели. Но сформирам комисия, която ще се занимае с проблема, и подканям всеки гражданин с чувство за отговорност да излезе с предложения. Вратата ми винаги е отворена. Заедно можем да направим нещо. Заедно ще направим нещо.
А сега, приятели, моля да ме извините и да ми позволите да отида да утеша брат си, за който споделянето на личната ни трагедия вероятно е било нещо изненадващо, тъй че трябва да го помоля да ми прости.
Той скочи от подиума, тълпата се разцепи, за да го пусне да мине. Тук-там се протягаха ръце, които се опитваха да го докоснат, докато минава. Той не ги забеляза.
Ричард стоеше и наблюдаваше как брат му си пробива път към него. Тълпата се разпръсна. Само Калан остана до него и пръстите й леко докосваха ръката му. Хората се върнаха към трапезата и започнаха оживени разговори помежду си. Ричард стоеше изправен и се опитваше да потисне гнева си.
Усмихнат, Майкъл го тупна по рамото.
— Чудесно слово! — похвали се той. — Какво ще кажеш?
Ричард се загледа във фигурите по мраморния под.
— Защо намесваш смъртта й тук? Защо беше нужно да я разгласяваш пред всички? Защо я използва по този начин?
Майкъл го прегърна през рамо.
— Знам, че боли, и съжалявам, но го правя в името на по-добрите времена. Видя ли сълзите в очите им? Това, което започнах, ще осигури на всички ни по-добър живот и ще спомогне името на Западната земя да се разчуе. Вярвам в това, което казах; трябва да се вглеждаме в предизвикателствата на бъдещето с трепет, не със страх.
— А какво беше онова за границите?
— Нещата се променят, Ричард. Аз трябва да ги изпреварвам.
Усмивката му се стопи.
— Това е всичко, което имах предвид. Границите няма да са вечни. Не мисля, че някой някога е искал това. Ние всички трябва да сме готови да го приемем.
Ричард промени темата.
— Какво откри за смъртта на баща ни? Следотърсачите попаднаха ли на нещо?
Майкъл отново взе ръката му.
— Порасни, Ричард. Джордж беше един стар глупак. Той вечно взимаше разни неща, които не му принадлежат. Вероятно е взел нещо, принадлежащо другиму. На някой с лош нрав и голям нож.
— Не е вярно! Знаеш го!
Ричард мразеше Майкъл да нарича баща им „Джордж“.
— Той никога през живота си не е откраднал!
— Това, че човекът, от който си взел някаква вещ, отдавна е умрял, не ти дава право да го правиш. Очевидно някой друг е искал същата вещ за себе си.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Ричард. — Какво си открил?
— Нищо! Просто здрав разум. Къщата беше на парчета! Някой е търсел нещо. Не го е намерил, Джордж не е казал къде е и са го убили. Това е всичко. Следотърсачите казаха, че следи няма. Вероятно никога няма да узнаем кой го е направил. — Майкъл му хвърли ядосан поглед. — По-добре свикни да живееш с тая мисъл.
Ричард си пое дълбоко въздух. В думите на брат му имаше смисъл; някой е търсел нещо. Не трябваше да се ядосва на Майкъл, задето не е открил кой. Нали беше опитал. Ричард се чудеше как е възможно да няма никакви следи.
— Съжалявам. Може би си прав, Майкъл.
След малко му хрумна нещо друго.
— И какво излиза, че това няма нищо общо със заговора? Не са били онези, които се опитват да се доберат до теб?
Майкъл махна с ръка.
— Не, не, не. Няма нищо общо с това. По този въпрос вече се работи. Не се тревожи за мен, аз съм в безопасност, всичко е наред.
Ричард кимна. На лицето на Майкъл се изписа досада.
— И така, скъпи братко, защо изглеждаш толкова ужасно? Не можа ли поне да се поизмиеш? Не можеш да кажеш, че не бях те предупредил. Знаеш за това празненство от седмици.
Преди Ричард да може да отговори, се обади Калан. Беше забравил, че тя все още стои до него.