— Моля ви, простете на брат си, вината не е негова. Трябваше да ме придружи до Града на елените, а аз закъснях. Моля, не губете уважението си към него заради мен.
Очите на Майкъл се плъзнаха по тялото й, преди да се спрат на очите й.
— А ти си?
Както си беше права, тя се изпъна.
— Казвам се Калан Амнел.
Майкъл леко се усмихна и едва забележимо кимна с глава.
— Излиза, че не си охраната на брат ми, както си помислих. И откъде идваш?
— От едно отдалечено оттук малко селище. Сигурна съм, че едва ли сте чували за него.
Майкъл не настоя за отговор, а вместо това се обърна към брат си.
— Тук ли ще прекарате нощта?
— Не. Трябва да се видя със Зед. Търсил ме е.
Усмивката на Майкъл се изпари.
— Ще трябва да си намериш по-добри приятели. Нищо добро няма да излезе от това, дето прекарваш времето си с този противен старец.
Той се обърна отново към Калан:
— А ти, скъпа моя, си мой гост тази нощ.
— Имам други планове — предпазливо каза тя.
Майкъл протегна ръце към нея, обгърна задника й и го придърпа силно към себе си. Кракът му се намести между бедрата й.
— Ще ги промениш. — Усмивката му беше студена като зимна нощ.
— Махни си ръцете. — Гласът й беше твърд и застрашителен. Двамата се бяха вгледали в очите си.
Ричард се стъписа. Не можеше да повярва, че брат му прави това.
— Майкъл! Престани!
И двамата не го забелязваха и продължаваха схватката си, лицата им почти се доближаваха, погледите им не отстъпваха един на друг. Ричард стоеше до тях безпомощен. Чувстваше, че и двамата искат той да стои настрана. Тялото му се напрегна, мускулите му се втвърдиха, готови да устояват на това чувство.
— Ти го знаеш — прошепна Майкъл, — мога да се влюбя в теб.
Калан дишаше бавно и на пресекулки.
— Не знаеш и половината от историята — гласът й беше равен и под контрол. — А сега си махни ръцете.
Той не го направи и тя постави нокътя на показалеца си върху гърдите му, точно под трапчинката на врата му. Докато се взираха един в друг, бавно, много бавно започна да движи нокътя си надолу, разкъсвайки плътта му. Кръв на струйки започна да се стича по кожата му. За миг Майкъл застина, очите му повече не можеха да крият болката. Свали ръцете си от нея и се дръпна назад.
Без да се обръща, Калан демонстративно напусна къщата.
Ричард хвърли на брат си гневен поглед и я последва.
Четвърта глава
Ричард се затича надолу по алеята, за да я настигне. Тя вървеше под отслабващите следобедни слънчеви лъчи, а след нея се вееха роклята и дългата й коса. Стигна до едно дърво и спря, за да го изчака. За втори път този ден изтри кръв от ръката си.
Когато Ричард докосна рамото й, тя се обърна, спокойното й лице не издаваше и сянка от вълнение.
— Калан, съжалявам…
Тя го прекъсна.
— Не се извинявай. Това, което направи брат ти, не беше предназначено за мен, а за теб.
— За мен ли? Какво искаш да кажеш?
— Брат ти те ревнува — лицето й омекна. — Той не е глупав, Ричард. Знаеше, че сме заедно, и изпита ревност.
Ричард я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътя, отдалечавайки се от къщата на Майкъл. Беше вбесен от брат си, но в същото време се срамуваше от собствения си гняв. Изпитваше чувството, че е изменил на баща си.
— Това не го оправдава. Той е Пръв съветник; притежава всичко, което човек би могъл да си пожелае. Съжалявам, че не му попречих.
— Не бих искала да го правиш. Бях длъжна да се справя сама. Той иска да има всичко, което притежаваш. Ако го беше спрял, щеше да започне битка за мен. След това, което се случи, той загуби интерес към мен. И още нещо, онова, което ти причини чрез спомена за майка ти, беше по-лошо. Ти би ли искал да се бях намесила на твоя страна?
Ричард отново сведе поглед към пътя. Преглътна гнева си.
— Не, това не беше твоя работа.
Докато вървяха, къщите ставаха по-малки, по-сгушени, но все така чисти и добре поддържани. Някои от собствениците им бяха излезли отпред и използваха хубавото време, за да ги постегнат преди зимата. Въздухът беше чист и свеж, но и доста сух, по което Ричард прецени, че нощта ще бъде студена; нощ, в която е чудесно да си накладеш огън от брезови трупи, ароматен и не много горещ. Дворовете с бели огради отстъпваха място на по-обширни градински площи пред малки къщурки, построени далеч от пътя. Ричард пътьом си откъсна едно дъбово листо от надвесен над пътя клон.
— Изглежда, познаваш добре хората. Забелязваш всичко, искам да кажа, имаш обяснение за постъпките им.
Тя сви рамене.
— Сигурно.
Той откъсваше от листото малки парченца.
— Затова ли те преследват?
Без да спира да върви, тя внимателно извърна поглед и когато очите му срещнаха нейните, отвърна: