— Ричард! — неистово изкрещя той. — Какво направи!
Търсачът се приближи до кръга черен пясък.
— Ами точно каквото пожелахте, Господарю Рал! — невинно каза той. — Казах ви онова, което искахте да чуете.
— Но ти каза истината! Каза ми, че думите са верни!
Ричард кимна.
— Да, така е. Просто не ви ги казах всичките. Пропуснах по-голямата част от последния параграф. Внимание. Ефектът от кутиите е променлив. Той зависи от намерението. За да бъдеш Господар на всичко, така че да можеш да помагаш на другите, обърни кутията надясно. За да бъдеш Господар на всичко, така че всички да ти се подчиняват, обърни кутията наляво. Управлявай, както си избрал. Информацията ти е била вярна; кутията с двете сенки е тази, която ще те убие.
— Но ти беше длъжен да направиш, каквото ти казвам! Беше докоснат от силата на Изповедник!
Ричард се усмихна.
— Така ли? Първото правило на магьосника. То е първо, понеже е най-важно. Трябваше да се пазиш по-добре от него. Това е цената на безочието. Аз приемам своята уязвимост, ти не. Не ми харесаха възможностите за избор, които ми предостави. Не можех да спечеля по твоите правила, така че си измислих собствени. В книгата пише, че трябва да потвърдиш истината, като употребиш Изповедник. Ти само си мислеше, че си го направил. Първото правило на магьосника. Повярва, защото искаше да повярваш. Победих те.
— Не може да бъде! Не е възможно! Откъде знаеш как да направиш това!
— Ти ме научи: нищо, включително и магията, не е едностранно. Погледни цялостно, каза ти; нищо съществуващо няма само една страна. Погледни цялостно. — Ричард бавно поклати глава. — Не биваше никога да ме учиш на нещо, което не би искал да знам. Научиш ли ме веднъж на нещо, аз започвам да разполагам с него както намеря за добре. Благодаря ти, Татко Рал, че ме научи на най-важното нещо — как да обичам Калан.
Лицето на Мрачния Рал се изкриви от болка. Той закрещя.
Ричард се огледа.
— Къде е Калан?
Зед посочи с дългия си пръст.
— Видях я да отива натам.
Ричард пъхна меча в ножницата и се обърна към притиснатата от сенки и светлина фигура.
— Довиждане, Татко Рал. Вярвам, че ще умреш и без да гледам как.
— Ричард! — изкрещя Рал, гледайки как Търсачът се отдалечава. — Ричард!
Зед остана сам с Мрачния Рал. Той гледаше как прозрачни пръсти от дим обгръщат бялата роба и разпъват встрани ръцете на Рал. Зед пристъпи напред, сините очи се впиха в стария магьосник.
— Зедикус Зу’л Зорандер, дотук спечели, но това не е всичко.
— Безочлив докрай?
Рал се усмихна.
— Кажи ми кой е той.
Зед сви рамене.
— Търсачът.
Рал се изсмя, борейки се с болката сините очи се върнаха върху Зед.
— Той е твой син, нали? Поне бях победен от магьосническа кръв. Ти си негов баща.
Зед бавно поклати глава, по устните му се плъзна едва забележима усмивка.
— Той ми е внук.
— Лъжеш! Защо иначе ще го обвиваш в мрежа, ще криеш самоличността на баща му, ако това не си ти!
— Сложих мрежата около него, защото не исках да узнае кой е бил онзи синеок копелдак, който е изнасилил майка му и го е създал.
Очите на Мрачния Рал се разшириха.
— Дъщеря ти беше убита. Баща ми каза така.
— Малък номер, за да остане в безопасност — лицето на Зед помръкна. — Макар да не знаеше коя е тя, ти я нарани. Без да го искаш обаче, ти я направи и щастлива. Дари я с Ричард.
— Аз съм неговият баща? — прошепна Рал.
— Когато изнасили дъщеря ми, знаех, че не бих могъл да ти сторя нищо, затова най-напред помислих как да я утеша и да я защитя, така че я заведох в Западната земя. Тя срещна един младеж, вдовец с малко момченце. Джордж Сайфър беше добър, мил човек; бях горд той да е съпруг на дъщеря ми. Джордж обичаше Ричард като собствен син, но той знаеше истината, всичко, с изключение на това кой съм аз; това беше скрито от мрежата. Можех да мразя Ричард заради престъпленията на баща му, но вместо това избрах да го обичам заради самия него. От него излезе истински мъж, не мислиш ли? Ти бе победен от наследника, който искаше. Наследник, роден с дарба. Това рядко се случва. Ричард е истинският Търсач. От кръвта на фамилията Рал той притежава яростта на гнева, способността за жестокост. Но това се балансира от кръвта на фамилията Зорандер, от способността да обича, да разбира, да прощава.
Мрачният Рал проблясваше в светлината на магията на Орден. Гърчеше се от болка, започваше да става прозрачен като дим.
— Така да се каже, кръвта на Рал и на Зорандер се смеси. И въпреки това той е мой наследник. В известен смисъл — успя да промълви той. — Аз спечелих.
Зед поклати глава.