Металическият звън на Меча на истината изпълни въздуха. Очите на Майкъл се ококориха, когато върхът на острието му се оказа опрян в гърлото му.
Ричард се наведе към брат си.
— Отдай ми поздрава на губещия, Майкъл.
Лицето на Майкъл стана мораво-червено.
— По-скоро бих умрял.
Ричард се изправи и кимна. Отмести меча встрани, загледан дълбоко в очите на брат си. Овладя гнева си, опита се да накара острието да стане бяло. Не успя. Върна меча обратно в ножницата.
— Радвам се да видя, че си приличаме поне в едно, Майкъл. И двамата сме готови да умрем за онова, в което вярваме — той отмести поглед от Майкъл към голямата кръстата секира на колана на Чейс. Очите му се вдигнаха към строгото лице на граничния страж. — Екзекутирай го — прошепна той. — Предай главата му на личната му охрана. Кажи им, че е бил екзекутиран по моя заповед заради предателство към Западната земя. Западната земя ще трябва да си избере нов Първи съветник.
Мощният юмрук на Чейс сграбчи Майкъл за косата. Майкъл закрещя, падайки на колене, като отдаде поздрава на губещия.
— Ричард! Моля те, аз съм ти брат! Не прави това! Не го оставяй да ме убие. Съжалявам, прости ми. Сбърках. Моля те, Ричард, прости ми.
Ричард гледаше надолу към брат си, паднал на колене в краката му, свил в умолителна поза ръце. Стисна Агиел в ръката си и почувства как болката нахлува в тялото му, изтърпя я, спомни си я, през съзнанието му препуснаха образи.
— Мрачният Рал ти е казал какво ще направи с мен. Ти си знаел. Знаел си какво ще ми се случи, но си бил безразличен към това, тъй като ти е носело лична облага. Майкъл, прощавам ти всичко, сторено срещу мен.
Майкъл въздъхна облекчено. Търсачът настръхна.
— Но не мога да ти простя онова, което си сторил на другите. Ти провали живота им с действията си. Точно за тези престъпления ще бъдеш екзекутиран, не за онези срещу мен.
Майкъл закрещя и зарева, докато Чейс го отвеждаше. Ричард гледаше с болка, треперещ, докато брат му беше отвеждан към мястото на екзекуцията си.
Зед постави ръка върху дланта на Ричард, стискаща Агиел.
— Пусни го, Ричард.
Мислите на Ричард забулваха болката, която Агиел му причиняваше. Погледна Зед, застанал пред него, стиснал дланта му с кокалестата си старческа ръка, в очите на приятеля си видя неща, невиждани никога досега, споделена болка, разбиране. Пусна Агиел.
Очите на Калан проследиха движението му към гърдите на Ричард.
— Ричард, необходимо ли е да носиш това?
— Засега да. Заради едно обещание, което дадох на тази, която убих. Тази, която ме научи на това колко много те обичам. Мрачният Рал си мислеше, че това ще ме съсипе. Наместо това то ме научи как да победя него. Ако сега го махна от себе си, това би означавало да отрека онова, което е вътре в мен, което съм.
Калан постави ръка на рамото му.
— Точно сега не те разбирам, но се надявам някой ден и това да стане.
Ричард огледа Градината на живота, замисли се за смъртта на Мрачния Рал, за смъртта на баща си. Справедливостта дойде, той го видя с очите си. За миг се натъжи, когато спомените му отскочиха към баща му. Но щом си спомни, че е изпълнил задачата, поставена му от баща му, болката утихна. Ричард си беше спомнил без нито една грешка всяка дума от книгата. Беше изпълнил задължението си. Баща му можеше да почива в мир.
Зед заглади робата си и изпухтя.
— По дяволите! В такова огромно място сигурно има нещо за ядене, не мислите ли?
Ричард се ухили, прегърна и двамата и ги изведе от Градината на живота. Заведе ги в една от трапезариите, които си спомняше. Хората седяха на масите и се хранеха, сякаш нищо не се беше случило. Тримата се настаниха на една маса в ъгъла. Прислужници донесоха чинии, пълни с ориз, зеленчуци, черен хляб, сирене, и купи димяща зеленчукова супа. Изненаданите, но усмихнати прислужници продължаваха да носят на Зед блюдо след блюдо, докато той методично ги изпразваше.
Ричард опита сиренето и за негова изненада то му се стори отвратително. Хвърли го обратно на масата и направи кисела физиономия.
— Какво има? — попита Зед.
— Това е най-отвратителното сирене, което съм ял някога!
Зед го подуши и отхапа.
— Нищо му няма на сиренето, момчето ми.
— Ами тогава си го яж.
Зед беше прекалено доволен, за да се оплаква от нещо. Ричард и Калан ядоха зеленчукова супа и черен хляб и се усмихваха, гледайки как старият им приятел продължава да лапа. Най-сетне той се насити и те тръгнаха да излизат от Народния дворец.