Ричард се понадигна. Целият се обливаше в гореща пот. С наклонено напред тяло и ръце, опрени на коленете, си пое дълбоко въздух, преди да се изправи напълно.
Очите му се спряха върху младата жена, излизаща от завоя пред него. За миг дъхът му спря. Кафявата й коса, гъста, богата и дълга, допълваше очертанията на тялото й. Беше висока почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Рокля като нейната не беше виждал никога през живота си: матовобяла, с четвъртито деколте, прекъсвана единствено от вързаната на кръста жълто-кафява кожена кесия. Беше ушита от фина и гладка, почти лъскава материя и нямаше никакви дантели и набори, каквито Ричард бе свикнал да вижда по роклите на другите жени, никакви апликации или цветове, променящи начина, по който роклята обгръща тялото. Изглеждаше елегантна в простотата си. Жената спря и дългите, изящни дипли на роклята, които величествено я следваха, се събраха около краката й.
Ричард тръгна към нея, но се спря на около три крачки разстояние, за да не я уплаши. Стоеше изправена и безмълвна, с прибрани до тялото ръце. Веждите й имаха изящната извивка на граблива птица в полет. Зелените й очи без страх се спряха на неговите. Връзката между двамата беше толкова силна, че заплашваше да го лиши от идеята за собствено аз. Изпита чувството, че винаги я е познавал, че винаги е била част от него, че нейните нужди са и негови. Жената го държеше в погледа си като в желязна хватка, през очите като че надничаше в душата му, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос. Тук съм, за да ти помогна, каза си той наум. И в тези думи се криеше повече смисъл, отколкото във всичко друго, което бе изричал през живота си.
Напрежението в погледа й изчезна, с което и хватката около него се отпусна. В очите й видя нещо, което го впечатли повече от всичко останало в нея. Разум. Видя го да пламти там, запалвайки я цяла, и това го накара да повярва безрезервно на почтеността й. Почувства се в безопасност.
В главата му прозвуча предупредителен сигнал, напомнящ му защо е тук и колко скъпо е времето им.
— Бях там горе — посочи той хълма, откъдето идваше — и те видях.
Тя проследи с поглед ръката му. Той също се обърна и видя, че сочи непроходимия горски гъсталак. Дърветата пречеха да се види хълмът. Мълчаливо отпусна ръка, опитвайки се да прикрие объркването си. Очите й отново се спряха на неговите в очакване.
Ричард започна отначало, стараейки се да не повишава глас:
— Бях на хълма над езерото. Видях те да вървиш по пътеката край брега. Преследват те няколко души.
Тя не издаде чувствата си, но продължи да го гледа:
— Колко?
Въпросът й му се стори странен, но й отговори:
— Четирима.
Лицето й пребледня.
Извърна глава и огледа гората зад тях, като бързо плъзна поглед по сенките, след това отново се обърна към него, зелените й очи потърсиха неговите.
— Да не си решил да ми помогнеш?
Освен чрез пребледнялото лице изисканите й черти по никакъв друг начин не издаваха чувствата й.
Преди в главата му да успее да се оформи мисъл, се чу да казва „да“.
Изражението на лицето й омекна.
— Какво предлагаш?
— Има една малка пътечка, която тръгва оттук. Ако вървим по нея, а те продължат по главната, можем да им избягаме.
— А ако не продължат? Ако тръгнат след нас?
— Ще прикрия следите ни — той поклати глава, опитвайки се да я успокои. — Няма да тръгнат след нас. Виж, няма време…
— Ако тръгнат — прекъсна го жената, — тогава какво ще правим?
За миг той се вгледа внимателно в лицето й.
— Много ли са опасни?
Тя настръхна.
— Много.
От начина, по който жената изговори думата, дъхът му спря. За миг забеляза как през погледа й преминава сянка на див ужас.
Прокара пръсти през косата си.
— Ами, тази пътечка е тясна и стръмна. Няма как да ни обградят.
— Имаш ли оръжие?
Той поклати глава вместо „не“, твърде ядосан на себе си за забравения нож, за да може да отговори гласно.
Тя кимна.
— Тогава да побързаме.
След като решението вече беше взето, двамата млъкнаха, за да не издадат по този начин местонахождението си. Ричард набързо прикри следите им и й кимна да върви пред него, така че той да остане между нея и мъжете. Тя не се поколеба. Когато тръгна в указаната от него посока, полите на роклята й се разлюляха след нея. Избуялата вечнозелена растителност в Старата гора ги притискаше от двете страни на пътеката, която всъщност представляваше тесен, тъмен, зелен, ограден със стени път, врязан сред шубрака и клоните. Не виждаха нищо около себе си. На тръгване Ричард огледа местността зад тях, макар погледът му да не стигаше много надалеч. Поне докъдето се виждаше, беше чисто. Тя вървеше бързо, без да се налага той да я подканя.