— Аз съм Калан. Фамилията ми е Амнел.
Ричард остана в очите й един цял дълъг момент.
— Ти също си рядко срещан човек, Калан Амнел. Малцина биха се държали като теб.
Тя не се изчерви, но се усмихна отново. Имаше особена усмивка, необикновена, усмивка, която криеше зъбите й. Устните й оставаха стиснати, както става, когато човек доверява някому нещо. Очите й блестяха. Беше усмивка на съпричастност.
Ричард се изтегна, почувства болезнената цицина отзад на главата си и потърси кръв по пръстите си. Нямаше, макар да беше убеден, че е нормално да има. Върна погледа си върху нея, пак се запита какво ли се случи, какво ли направи тя и как. Тази гръмотевица без гръм, това, че той избута един от мъжете долу в пропастта, че другият зад него уби партньора си, вместо да забие меча си в нея, а след това довърши и водача, и себе си.
— Е, Калан, приятелко, можеш ли да ми кажеш как така ние сме живи, а онези четиримата не са?
Тя го погледна с изненада:
— Това ли искаше да кажеш?
— Кое?
Калан се поколеба.
— Приятелко.
Ричард повдигна рамене.
— Разбира се. Ти току-що каза, че съм останал с теб. Това е нещо, което приятелите правят един за друг, не е ли така? — той й се усмихна.
Калан извърна глава настрани.
— Не знам.
Тя навиваше ръкава на роклята около пръста си, забила поглед в земята.
— Никога преди не съм имала приятел. Освен може би сестра ми…
Ричард почувства мъката в гласа й.
— Е, сега вече имаш — каза с най-жизнерадостния си глас. — В крайна сметка току-що заедно преживяхме нещо доста ужасяващо. Помогнахме си един на друг и оцеляхме.
Тя просто кимна. Ричард погледна отвъд Старата гора, към горите, където се чувстваше у дома си. Слънчевата светлина караше зеленото на дърветата да изглежда пълно с живот, изобилно. Погледът му се плъзна вляво, към черните петна, към мъртвите и умиращи дървета, които изпъкваха на фона на пращящите от здраве техни съседи. До преди тази сутрин, преди да открие растението и то да го ухапе, Ричард нямаше представа, че то живее близо до границата и пъпли из горите. Рядко се качваше до Старата гора, толкова близо до границата. Други не биха се приближили дори на мили от нея. Имаше и такива, които се осмеляваха да отидат малко по-надалеч, при положение, че се движеха по Пътеката на ловците или ако самите те бяха ловци, но пак не стигаха толкова близо до границата. Границата означаваше смърт. Говореше се, че да навлезеш в граничната област означава не само да загинеш, но и да загубиш душата си. Граничните надзиратели следяха стриктно хората да стоят настрани от нея.
Той я погледна косо.
— А какво ще кажеш за другото? Защо сме живи? Как стана всичко?
Калан отбягна погледа му.
— Мисля, че добрите духове ни запазиха.
Ричард не повярва на нито дума от това. Но колкото и силно да искаше да узнае отговора, беше против принципите му да кара някой да казва неща, които не желае. Баща му го беше научил да уважава правото на всеки да има свои собствени тайни. Тя сама щеше да избере кога да ги сподели, ако изобщо пожелаеше. Но той нямаше да се опитва да я заставя да го прави.
Всеки си има тайни. Той също. Всъщност след убийството на баща му и особено след днешните събития Ричард почувства как тайните му се раздвижват в дълбините на мозъка му, оставяйки някакво потискащо чувство в душата му.
— Калан — каза той, като се постара гласът му да звучи успокоително, — това, че сме приятели, означава, че не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш, и въпреки това аз ще продължа да съм ти приятел.
Тя не го погледна, но кимна в знак на съгласие.
Ричард се изправи. Главата го болеше, ръката го болеше, а сега установи, че го болят и гърдите — там, където го беше ударил мъжът. Отгоре на всичко се сети, че е гладен. Майкъл! Беше забравил за тържеството на брат си. Погледна към слънцето и разбра, че ще закъснее. Надяваше се да не пропусне словото на Майкъл. Ще вземе Калан със себе си, ще разкаже на Майкъл за мъжете, а той ще се погрижи тя да е в безопасност.
Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Тя го погледна учудено. Ричард остана така — с протегната към нея ръка. Калан го погледна в очите и пое ръката му в своята.
Ричард се усмихна.
— Никога ли приятел не ти е подавал ръка, за да ти помогне да се изправиш?
Калан отвърна очи.
— Не.
Ричард видя, че тя се почувства неловко и промени темата.
— Кога за последен път си слагала нещо в устата си?
— Преди два дни — каза тя безчувствено.
Веждите му се повдигнаха.
— Тогава трябва да си по-гладна и от мен. Ще те заведа при брат ми.
Той хвърли поглед от ръба на скалата.