От едната страна д’Алмейда, от другата д’Албукерке! Настръхнали, изпълнени с недоверие, двамата пълководци се дебнат на всяка крачка. Франсишку д’Алмейда отлага замисления поход срещу Гоа8, тъй като не се решава да обърне гръб на Кочин. И Афонсу д’Албукерке временно изоставя намеренето си да завземе Дабул, защото му се вижда твърде опасно да се отдалечи от Кочин. Водят се дребни схватки и постепенно поражението пред Кананор потъва в забрава. Във всеки случай египетската флота не се връща в родината си, а се слива с флотата на султана на Диу9, но в Кочин никой не се вълнува от това. Нападение на египтяните не се очаква.
Когато отново стъпва на индийска земя, Магаляиш е болен. Разтърсва го коварна треска. При кого да отиде? На д’Алмейда се е клел във вярност, но д’Албукерке — тъмно предчувствие му подсказва това — ще вземе един ден властта в свои ръце.
Не, Индия не бива да бъде загубена, само защото двама властолюбци искат да управляват една страна, която още не владеят.
Лудовико ди Бартема може като никой друг да каже за себе си, че е обиколил света: той познава Египет, Персия и Сирия, видял е почти всички пристанища на Предна Индия10, кръстосвал е Зондския архипелаг и много години е живял на Островите на подправките. Именно него Магаляиш убеждава да направи опит за посредничество.
Седмици и месеци минават. Бартема не може да постигне единодушие, но стъпка по стъпка успява да доведе двамата смъртни врагове до убеждението, че всичко ще бъде загубено, ако скоро не унищожат египетската флота, която укрепва все повече. Решават да предприемат нападение и странно е, че не възниква спор кой да поеме командуването. Афонсу д’Албукерке веднага заявява, че е готов да се подчинява на д’Алмейда. На 2 февруари 1509 г. португалската флота пристига пред Диу и веднага се хвърля в нападение. Кратката битка остава безрезултатна, понеже Хюсеин се изтегля във вътрешното пристанище. Минава нощта и утрото показва защо д’Албукерке така бързо се е съгласил да се откаже от главното командуване. Използувайки тъмнината, той незабелязано е избягал с всичките си кораби.
Въпреки това разяреният д’Алмейда не се отказва от нападението. Той разбира на какво разчита д’Албукерке: египтяните да бъдат унищожени и д’Алмейда да падне в тази битка или най-малкото да бъде така обезсилен, че да не е в състояние да отблъсне следващия неприятел. Или с един куршум — два заека! Но той не ще направи тази услуга на Афонсу д’Албукерке. Ще победи!
И д’Алмейда наистина извоюва победа. Отново Фернау де Магаляиш решава изхода на битката: начело на малка група безумни смелчаци той се качва на адмиралския кораб на неприятеля и пленява изненадания Хюсеин. Без своя водач, привикнал да жъне победи, египтянните скоро се превръщат в орда, молеща за милост. Милост ли?! Вицекралят не може да забрави убития си син и не иска да чуе за пощада. Всички, които са се били на страната на врага — араби, индийци, маври, негри — са безмилостно посечени. Този път морето пред Диу се обагря от кръвта на повече от 5000 трупа. Мелек Енас, султанът на Диу, е предаден на палача, египетският пълководец е пленен. Може би по-късно, мисли си д’Алмейда, той ще им послужи добре като заложник. Първата победа е последвана от нова. Когато д’Алмейда навлиза в Кочин, по-голямата част от войниците на д’Албукерке минават на негова страна. И докато самият д’Албукерке още се колебае на чия страна да застане, д’Алмейда го пленява и хвърля в затвора заедно с Хюсеин.
Храбростта на Фернау де Магаляиш заслужава да бъде възнаградена. Д’Алмейда му предлага губернаторското място в Кочин. За негова изненада обаче „героят от Диу“ — войниците набързо са му дали това име — почти грубо отблъсква предложението. Магаляиш има по-големи планове, те са покълнали сякаш от семе, което друг е хвърлил в земята. И той самият още не знае какви плодове ще даде този посев.
През април 1509 г. в пристанището на Кочин хвърлят котва четири португалски кораба. Техният капитан Диего Лопес ди Секейра е получил в Лисабон заповед да завладее Малака. Франсишку д’Алмейда поставя на негово разположение още един, пети кораб, и шестдесет души екипаж, сред които трима доброволци. Единият е Лудовико ди Бартема, комуто копнежът към неизвестни страни не дава покой, вторият е Франсишку Серау, който нищо друго не ненавижда така, както твърдата почва под краката си, третият се нарича Фернау де Магаляиш, чието сърце също започва да се стяга от еднообразието на сушата. Той иска да опознае света, да го завладее. Този копнеж е пробуден от Лудовико ди Бар-тема, който умее да описва майсторски с ярки багри примамливия далечен свят. Малката флотилия потегля през август. Тя оставя зад себе си Цейлон, корабите навлизат в непознато море. Минават дни и седмици, докато най-сетне в далечината се показва суша. Това е един остров, който би могъл да доставя повече чер пипер, отколкото цяла Индия — огромен, покрит с вулкани, блата и непроходими гори, обитаван от маймуни, слонове, тигри, мечки и тъмнокожи хора, които наричат своята родина ту Педир, ту Суматера11. Заслужава си да се изследва този остров, но няма време. Смелите мореплаватели отново се впускат в непознати води.