Тази сметка излиза вярна само донякъде. Китайците наистина не се намесват в битката, но д’Албукерке не успява да завладее моста. Малайците обсипват португалските военни части с град от отровни стрели, бойните слонове стъпкват всеки, който се доближи до тях, а и в ръкопашния бой португалците не могат да се мерят със своя враг; те са безпомощни срещу онова непознато оръжие — кама със змиевидно острие. С Жоау де Лима се случва същото, както с д’Албукерке. И той не е в състояние да постигне поставената му цел — щурмуването на султанския дворец и пленяването на султана.
Вечерта португалците са отново на корабите си, отчаяни, покрити с рани, почти загубили надежда за победа. Принудени са бездейно да наблюдават как неприятелят издига укрепления, поставя на позиция оръдия, залага мини и капани. Адмиралът се опитва да вдъхне всекиму кураж, но по лицата на войниците му твърде ясно е изписано, че провалът на второто нападение ще означава и край на похода.
На 10 август още в ранно утро започва битката за моста. Тя се води с такова ожесточение, че всеки, който я наблюдава, би помислил: тук не се бият хора — диви зверове са се възправили едни срещу други. Битката бушува, победата клони ту към едната, ту към другата страна. Португалците завладяват моста, принудени са отново да отстъпят, катерят се през барикади от трупове, мнозина от тях стават жертви на страшното оръжие, наречено криз. Слънцето достига зенита си, а изходът на битката все още не е решен. Определя го пак „героят от Диу“. Неочаквано той започва да се сражава сам, с едно копие, но не срещу хората, а срещу слоновете. Ранява ги, с къси, чести убождания, така че те изпадат в бяс и подгонват малайците. Стената от кафяви тела започва да се олюлява.
На моста се развява знамето на Португалия. Адмиралът подава ръка на Фернау де Магаляиш и му казва няколко думи на признание. Но в този момент той мрази Магаляиш по-силно от всякога.
Подир няколко часа пада и дворецът на султана. Само още някои пръснати части на малайците оказват съпротива. Реки от кръв текат по улиците надолу към морето. Португалците плячкосват къщите една след друга. Мъжете и децата избиват, на жените подаряват живота, но те трябва начаса да изпълнят желанията на войниците. Тръпки на ужас изпитва Магаляиш, като наблюдава това. „Семето на омразата, пръснато тук, някой ден ще поникне, мисли си той, може би след една година, може би след десет или сто, но сигурно е, че ще поникне“. В Лисабон мечтаеха да пренесат християнството отвъд океана. Така ли трябваше да стане това?!
Афонсу д’Албукерке не се измъчва от такива скрупули. Той крои големи планове: Дуерте Фернандес ще плава за Сиам13, Рей да Куна — за Пегу14. А за Китай? Кой ще предприеме пътешествието до Китай? Ще замине той самият, след като покори Молукските острови. Каликут — Гоа — Малака — Молуките: така кръгът ще се затвори и Португалия ще стане най-могъщата държава на земята, а Афонсу д’Албукерке — най-силният мъж в нея.
През декември 1511 г. нещата вече се подреждат именно така. Антониу д’Бреу, Франсишку Серау и Симау Афонсу Бизигудо с три кораба и сто души екипаж възнамеряват да се отправят към Молукските острови. Фернау де Магаляиш пожелава доброволно да се присъедини към тях, защото той отдавна се е предал на притегателната сила на непознатите екзотични земи.
— Магаляиш, Вие желаете да заминете за Амбоина? — пита го д’Албукерке.
— Да потвърждава Магаляиш с хриплив глас.
— Но нали винаги сте искали да се върнете в родината?
— Вече не искам.
— Обаче ще се върнете — казва властно д’Албукерке. С това се изчерпва целият разговор. Магаляиш знае, че подвигът му при моста на Малака е забравен отдавна. Адмиралът не познава чувството на благодарност, той може да изпитва само омраза. Магаляиш също започва да мрази д’Албукерке и скоро ще пренесе това чувство върху цяла Португалия.
Макар да получава почетна пенсия, Магаляиш знае, че за него няма връщане в Индия: Афонсу д’Албукерке се е погрижил всички врати да се затворят пред него. Известно време той се занимава с история на мореплаването, космография, чертане на географски карти, изучава всички книги, които описват далечния свят като примамливо приключение. Но тези занимания скоро започват да му омръзват. Когато научава, че крал Мануел събира войска за покоряване на маврите в Северна Африка, той се явява при Дон Хайме, херцог на Браганца, който го приема благосклонно.
Северна Африка на два пъти донася нещастие на Магаляиш. При едно сражение го раняват под коляното с копие. Тази рана ще му причинява болка, докато е жив. Не по-малка грижа му създава и едно обвинение: оклеветяват го, че тайно продавал на бедуините военна плячка, а парите прибирал за себе си. Това така възмущава Магаляиш, че той без разрешение се връща в Лисабон. Но това е ново провинение, за което изправят „героя от Диу“ пред съда. Наистина, следва оправдателна присъда, обаче явно му показват, че са се отказали да го съдят заради заслугите му. Това само подхранва омразата на Магаляиш, става му ясно, че след Индия сега и Африка е недостъпна за него.