— Имаш добра памет.
— За някои неща, да… — Лундквист го погледна косо, после заразглежда небето напред.
Стив погледна значката със сребърни нишки — «Минитмен», — пришита на куртката й — най-високото отличие, давано на най-изтъкнатите старши кадети. Това му напомни, че беше станал жертва на заговор. Стив Брикман си беше поставил за цел да е първенец в курса във Военната академия и цели три години с неуморна решителност се беше посветил изцяло на преследването на тази цел. Знаеше, че е най-добрият, но вместо да бъде награден, най-високата награда и най-високите оценки от последните изпити бяха присъдени на Лундквист. Нямаше значение. Вече беше преживял разочарованието. Но не беше забравил унижението. Сега имаше нова цел, която щеше да е също толкова ценна. Планираше да унищожи Лундквист — и всички други, които бяха заговорничили дай се даде наградата, която по право беше негова. Рано или късно, един по един, щяха да си го получат.
Но тя щеше да е първа.
Той й се усмихна.
— Радвам се да те видя.
— Аз също. Във форт Уърт съобщиха, че те свалили миналия юни.
— Това просто значи, че не трябва да вярваш на всичко, което чуеш. — Стив кимна към черната качулка, която лежеше в скута му. — Сигурна ли си, че имаш право да свалиш това нещо? Ако другите ме видят… няма ли да имаш неприятности?
Лундквист се усмихна.
— Не се тревожи. Уиман няма нищо против. Всъщност той го предложи. Всички сме от «Биг-Блу», нали?
— Не бях мислил за това по този начин. Благодаря. — «Биг-Блу» беше прякор за Въздушната академия в Линдберг, заровена под пясъците на Ню Мексико.
Лундквист го погледна.
— Невероятно. Знаехме, че ще вземем планерист, но нямах представа, че под тази качулка ще бъдеш ти. Кристофър… мисълта, че точно ти можеш да се окажеш на-ко, наистина не е за вярване. Просто… няма смисъл!
Стив вдигна рамене.
— Все някой трябва да е. — Погледна през плексигласовия похлупак и се зачуди дали присъствието на Лундквист е просто съвпадение, или — понеже се познаваха — я бяха изпратили да го разпита. Може би дори свалянето на качулката като жест на солидарност беше част от този замисъл. Какъвто и да беше отговорът, ако Лундквист се надяваше да го хване в някакво нарушение на кодекса, щеше да удари на камък. През петте месеца в плен при мютите нещо в него се беше променило. Предишните му автоматични, почти роботски реакции на военната дисциплина, която управляваше мислите и поведението на всички във Федерацията, бяха забравени. Беше го разбрал в момента, когато Хармър, лейтенантът с бебешкото лице, беше изскочил от станцията с тежковъоръжените си хора и го беше пребил.
От най-ранна възраст Стив беше свикнал да прикрива чувствата си. Беше усвоил това умение, за да използва системата за своя собствена изгода, но въпреки това напълно вярваше в нея. Тази сигурност сега се беше изпарила; времето, прекарано с мютите, беше разкрило слабостта на Федерацията; беше го накарало да иска нещо друго вместо онова, което тя можеше да му предложи. Още не беше съвсем сигурен какво е това «друго нещо». Знаеше само, че иска нещата да стават по неговия начин. Сега, когато се беше върнал, той щеше да говори и да прави каквото трябва — и да играе една много по-сложна игра.
Въпреки това Стив нямаше никакви илюзии. Това не беше непоследователна битка на умове или абстрактен триумф на воля. Той щеше да се изправи срещу колективната сила на Федерацията и вездесъщата мощ на Първото семейство.
Тази игра беше смъртоносно състезание, в което и най-малката погрешна стъпка можеше да му струва живота.
— Взех нещата ти отзад. Ножа на Нейлър и каската на Фазети. Лу?…
— Отиде в месарския бизнес. — «И не само метафорично» — помисли си Стив. Всеки път, когато видеше този шлем, той го свързваше с набитата на кол глава на Фазети. През цялото време, докато беше пленник, така и не разбра какво бяха направили мютите с тялото. Беше се старал да не мисли за възможността части от Фазети да са били в някоя от гъстите горещи ароматни яхнии, с които го бяха хранили.
Погледна назад през рамо, огледа въздушната формация отдясно и забеляза промяната.
— На какво летят твоите приятели… на «Ред Ривър Спешъл»?
Лундквист се усмихна.
— «Скайхок Марк Ту». Част от партида, докарана за полеви изпитания.
— Какво е станало с пушката, монтирана над кабината?
— Вместо нея имаме монтиран отпред неподвижен огневи комплект, наречен Тор [2]. Шест въртящи се цеви, задвижвани с мотор и захранвани от барабан, изстрелващи хиляда и двеста куршума в минута.