— Не съм видял нищо официално, но се говори, че си чист. — Лицето му цъфна в широка усмивка. — Не изгледаш изненадан.
Стив се намръщи.
— Не съм изненадан, защото никога през живота си не съм се чувствал по-добре. Но… да не искате да кажете, че не са ми открили абсолютно нищо?
— Точно това искам да кажа — отговори Чизъм.
Стив го погледна.
— Но… и двамата знаем, че е невъзможно човек да прекара толкова дълго, без да…
Чизъм не го остави да завърши.
— Да. Може би затова те държат в тайна. Ще ти кажа нещо друго, момче… — Той отново погледна към вратата, доближи лицето си до Стив и прошепна едва чуто: — Ти не си първият.
Новината беше толкова изненадваща, че за момент Стив онемя. По някаква необяснима причина това имаше дълбок, тревожен ефект. Краката му се разтрепериха — сякаш земята под него се рушеше. В ушите си чу същия тътен, който беше чул, когато Роз му беше казала за техния умствен контакт по време на първия му полет над земята. Той се олюля и неволно посегна към ръката на Чизъм.
Чизъм се отдръпна.
Стив си възвърна гласа, но въпросите му прозвучаха безнадеждно объркани.
— Какво означава, че не съм… кои са те… как може…
— Млъкни! Седни! — изсъска Чизъм. — Някой идва! Забрави какво съм ти казал! — Той рязко се обърна и тръгна към другия край на стаята. Вратата се отвори и лекарят, който преглеждаше Стив вече два дни, влезе и дойде при него. Стив, облечен в бял болничен халат, седеше с ръце в скута.
Лекарят сложи ръка на рамото на Стив.
— Лошо ли ти е? Май трепериш.
— Просто ми е студено — каза болнаво Стив, после се изправи и се опита да застане мирно. Бученето в ушите му започна да заглъхва.
— Нищо ми няма. Чувствам се отлично. Просто отлично…
— Добре — каза лекарят. — Утре сутринта ще бъдеш изправен пред оценители за първо изслушване.
Късно през нощта, докато Стив спеше неспокойно в празната болнична стая, Чизъм използва идентификационната си карта да получи достъп до малка конферентна зала. Един голям, монтиран на стена телевизионен екран се издигаше пред маса с формата на полукръг и девет стола около нея. Щом Чизъм седна на стола в центъра, една камера, монтирана над телевизионния екран, записа пристигането му и потвърди идентичността му чрез предаване на електронния образ за компютърен анализ. След малко червено-бяло-синята звезда на Амтрак изчезна от екрана и се появи млада тъмнокоса жена, седнала зад бюро с метално-сребърна огледална повърхност.
Чизъм почтително стана.
Жената се наведе към него, опря лакти на бюрото, сложи ръцете си една върху друга и каза:
— Добър вечер, Джон. — Ниският й глас беше твърд.
— Добър вечер, Фран.
— Седни.
Чизъм седна и зае същата поза като събеседничката си.
Фран имаше бледо кръгло лице, уста с твърди устни и пъстри очи. Късата й права коса с път отляво беше сресана над челото и прибрана зад ушите. Беше облечена в сребрист гащеризон — официалната работна униформа на членовете на Първото семейство — с тъмносини и бели гарнитури за ранг. Чизъм, който беше в контакт с Фран от половин година, й даваше около двадесет и седем години — трудно беше да се определи възрастта на член на Семейството. Макар че сега живееше недалеч от нея, те никога не се бяха срещали лично и откакто беше получил настоящото си назначение, той беше научил само две неща за своя оперативен ръководител; пълното й име — Франклин Делано Джеферсън, и че е контрольор на Стив Брикман.
— Как е 3552?
— Подстриган, но се държи резервирано — отговори Чизъм.
— Каза ли нещо интересно за времето, прекарано в плен?
— Нищо. Съществува възможността за потенциална връзка, но тъй като е планерист, той е изключително самостоятелен. Опитах се да го накарам да се разкрие, но не проявява абсолютно никаква потребност за някаква значителна степен на социално взаимодействие. Имам впечатление, че ме подозира.
— Щеше да е изненадващо, ако не те подозираше — отвърна Фран. — Той е проницателен като сестра си. И е малко параноик. Подозира всички. Попита ли те за резултатите от тестовете?
— Да. Отговорих съгласно инструкцията. Реакцията му беше точно както предсказахте. За момент помислих, че ще се спука по шевовете. Беше, хм… интересно преживяване.
Фран кимна замислено.
— След толкова дълго излагане на радиация не е изненадващо, че някои дялове от мозъка му не работят. Какво мислиш, Джон… това обработване ще даде ли резултат?
Чизъм се замисли над отговора.
— Не съм специалист, но ако сте готова да се доверите на моята интуиция, мисля, че отговорът е «да». От друга страна, ако се окаже, че греша, не е ли възможно да бъде препрограмиран?