— Да, мадам — отговори Стив.
— Добре. — Председателката отново се усмихна. — Първото семейство ме помоли да ти кажа, че знаят за проявеното към теб враждебно отношение по пътя и ще се вземат мерки то да се компенсира по подходящ начин. Разбрах, че щатският началник на военната полиция на Ню Мексико ти е обяснил някои, макар и не всички, причини, поради което е било необходимо да си закачулен и окован.
— Обясни ми, мадам.
— Съжаляваме за различните физически насилия, но… поради непредвидените обстоятелства, съпровождащи твоето завръщане… съм сигурна, че ще приемеш инцидентите като дължащи се на престараване.
— Това беше само малка цена, която трябваше да платя за удоволствието да се върна у дома, мадам.
— Радвам се, че виждаш нещата така — отвърна председателката. — Във всеки случай не ти е причинено никакво трайно увреждане.
«Нищо, което да се вижда — помисли Брикман. — Хитро. Браво, Брикман. Но защо е целият този увод… освен това какво означава компенсация от Първото семейство? Това е нечувано. Защо трябвате неочаквано започват да се грижат, че някой е бит от военната полиция?» Аларменият звънец в главата на Стив зазвъня. Председателката на съвета го разтревожи. Тя според него беше по-скоро двадесет и пет годишна, отколкото тридесет. За да оглавява пълен състав оценители на тази възраст беше или много умна, или…
Или какво?
Стив усещаше в ума му да се оформят неясни образи. Съществото, силата или каквото беше, което се криеше в него, се опитваше да му каже нещо, но не успяваше. Вината беше негова. Той се беше борил срещу него, беше се опитал да го изключи, да го игнорира, да го зарови, защото толкова много години то се беше оттегляло като отшелник в далечна пещера в дъното на ума му, появявайки се само когато самото то почувстваше нужда да го стори. Стив се опита да направи образите ясни, но тъмният посланик не отговори на повикването му и вътрешното му око остана замъглено.
«Той подозира» — мислеше Фран. Беше се чудила няколко дни дали да се възползва от възможността да се види лично с Брикман и сега се проклинаше, че е взела погрешно решение. Можеше да изчака; трябваше да избере по-малко забележима роля. Нещо, което по-малко личи. По дяволите! Нямаше значение… твърде късно бе да се връща назад…
— Добреее — проточи тя, докато се консултираше с монитора, поставен пред нея. — Двамата с Гас Уайт сте излетели на 12-и юни да бомбардирате мютска нива на североизток от Шайен. Фазети и Нейлър трябвало да извършат подобна атака на съседната гора… където се смятало, че се намира селище на Плейнфолк. Защо не започнеш оттам?
На Стив му трябваше дълго време да се подготви за този момент. Той пое дълбоко дъх и започна грижливо редактирана версия на онова, което му се беше случило, след като беше свален от мютска стрела. Ежедневните разпити бяха разделени на две заседания от по четири часа и половина — едното сутрин, другото следобед, с един час почивка за обед. След две заседания, през които повече говори той, челюстта го заболя нетърпимо и езикът му се вдърви и поду. Перспективата за други четири-пет часа при същото напрежение определено го разтревожи. Беше му нужна не само физическа издръжливост, а и значително умствено усилие. Освен много деликатната информация, която той се беше заклел да запази, Стив знаеше, че заради собствения си интерес трябва да избягва да прави всякакви преценки. В такъв вид разпит подборът на думите и фразите беше решаващ; една невнимателна забележка или лошо обмислен отговор можеха да доведат до конфликт. Затова той се съсредоточи върху фактите, без да изразява нито одобрение, нито неодобрение на начина на живот на мютите и техните странни вярвания за света.
През първия ден, след като описа как беше измъкнат от останките на скайхока, Стив разказа как Мистър Сноу бе превързал раните му с листа от растения и го бе принудил да яде сухи късчета дрийм кап, болкоуспокояваща гъба, преди да намести костите на счупения му крак, и как със самоналожената програма от упражнения си беше възстановил здравословното състояние в подготовка за евентуално бягство.
Попитан за раните на бузите Стив обясни, че за да не бъде убит от враждебната фракция на племето М’Кол, е бил принуден да участва в мютски тест за мъжество, известен като захапване на стрелата, при който — под заплахата на незабавна екзекуция — трябвало да се съгласи през лицето му да бъде промушена стрела, без да трепне, и да я прехапе със зъби. Забележителен момент — не заради болката, — а защото беше през нощта, когато за първи път зърна Клиъруотър.