Подаде му слушалката.
— Не искам да разговарям с никого.
— С тази личност искаш.
— Кой е?
— Джейн Кокс — прошепна тя.
Шон притисна слушалката към ухото си.
— Мисис Кокс? — Той слуша известно време, после погледна Мишел смутено и каза: — Добре, Джейн…
Мишел повдигна вежди и погледна партньора си.
— Знам. Истинска трагедия. Уила, да, естествено. Точно така. Така е. Правилно си разбрала. Говори ли с Тък? Разбирам. Естествено, че разбирам. — Какво? — погледна часовника си. — Да, можем да го направим. — Погледна към Мишел. — Тя е мой партньор. Работим заедно, но ако предпочиташ… Благодаря.
Затвори и погледна Мишел.
Тя се озъби.
— Ако пак млъкнеш и започнеш да се разхождаш напред-назад, ще те прасна с дръжката на пистолета, кълна се! Какво каза тя?
— Иска да отидем да се срещнем с нея.
— Да се срещнем? Къде?
— В Белия дом.
— Защо? За какво сме й? За да й разкажем какво сме видели онази нощ?
— Не точно.
— Тогава какво точно?
Шон вдигна очи.
— Иска да ни наеме, за да открием кой го е направил.
— Първата дама иска да наеме нас? Защо? Цялото ФБР е на нейно разположение.
— Изглежда, не ги иска. Иска нас.
— Не съм глуха. Имаш предвид, че иска теб.
— Мислиш ли, че ще можем да се отървем от репортерите? Не бива да ни проследят до Пенсилвания Авеню.
Мишел стана и извади ключовете от джипа.
— Обиждаш ме, дори само като питаш.
8
Сам Куори отключи вратата и надникна. Видя я да седи на масата и да яде овесени ядки. Обърна се рязко към него, скочи от стола и се залепи за стената.
Той влезе и остави вратата отворена.
— Уила, няма от какво да се страхуваш.
— Не съм глупава! Има от какво да се страхувам! От всичко! И най-много от теб!
Устните й трепнаха, а в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи.
Куори дръпна стол и седна.
— Сигурно и аз щях да се страхувам. Само че няма да ти направя нищо лошо, чуваш ли?
— Можеш да си говориш каквото искаш. Откъде да знам, че не лъжеш? Ти си престъпник. Престъпниците лъжат през цялото време. Затова са престъпници!
Куори кимна.
— Значи мислиш, че съм престъпник?
— Ти си престъпник. Отвлече ме. Хората отиват в затвора за такива неща.
Той кимна пак и погледна купичката й.
— Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.
Уила стоеше залепила гръб за стената.
— Защо правиш това?
— Кое? Че те доведох тук ли?
— При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?
Куори се усмихна на желязната й логика.
— Чух, че си била умна.
— Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.
Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.
— Защо носиш латексови ръкавици? — попита тя, втренчена в дланите му.
— Чувала ли си за екзема?
— Разбира се.
— Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.
— Попитах те за семейството ми — настоя тя. — Добре ли са всички? Кажи ми!
— Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.
— Мразя те! — извика Уила.
— Не мога да те обвиня.
— Заради леля ми ли е? — попита тя неочаквано.
— Леля ти? — учуди се той невинно.
— Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.
— Права си. Абсолютно права си.
— Е, заради него ли е?
— Няма да ти отговоря, съжалявам.
Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.
— Тогава ми кажи какво е това.
— Сигурно си се порязала.
— Не. От убождане е.
Той погледна купичката и лъжицата й.
— Свърши ли?
— Заради чичо ми ли е? — тросна се момичето.
— Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. — Погледна я съсредоточено. — И за теб също.