Командосите отвън трескаво се опитваха да отворят вратата с всички възможни средства, без да използват огнестрелно оръжие и взрив, защото така биха изложили на опасност живота на хората вътре. Опитаха металната врата и стените, но установиха, че и под тях се крият заварени метални плочи. Качиха се на покрива и се опитаха да проникнат оттам с брадви и триони, но и това се оказа невъзможно — същите метални плочи бяха заварени и там. Малката къща, изглежда, беше непробиваема.
Не те не се отказваха. След осем минути с помощта на електрически триони, тежки чукове, хидравличен таран за разбиване на врати и най-обикновена физическа сила най-после успяха да разбият металната врата. Петима мъже се втурнаха вътре и моментално се върнаха, почти задушени заради липсата на кислород. Няколко души си сложиха кислородни маски и влязоха.
След няколко минути Карлос, който следеше на монитора случващото се, изруга. Президентът и съпругата му излязоха невредими и свалиха от лицата си кислородните маски, захранвани от малки бутилки кислород, които Джейн беше скрила под палтото си. Беше им ги дал агент Уотърс, след като Шон Кинг му бе казал, че в мазето на Куори е открил контейнери с азот, и бе предположил за какво могат да се използват.
Фостър и хората му се спуснаха към първото семейство и ги качиха на хеликоптера толкова бързо, че нито президентът, нито съпругата му докоснаха земята с крака.
— Всичко наред ли е, господин президент? — попита Фостър разтревожено, след като се увери, че са в безопасност в машината. — Ще трябва веднага да преминете медицински преглед. И вие, и мисис Кокс.
— Добре съм. И двамата сме добре — отвърна президентът и погледна Чък Уотърс. — Чудесно хрумване. Сложихме маските веднага щом чухме съскането на газа.
— Хрумването беше на Шон Кинг, сър, не мое. Въпреки че ме предупреди, не ми се вярваше, че в къщата има газ. Мислех, че няма да има проблем.
— Е, ще трябва да благодаря на мистър Кинг — поклати глава президентът и погледна съпругата си. — Още веднъж.
Пребледнял, Фостър добави:
— Сър, ако и за миг бях помислил, че мястото може да е заредено с газ, за нищо на света нямаше да допусна да влезете там.
Кокс извади пистолета от колана си и го върна на Фостър.
— Е, не ти оставих възможност да избираш, нали? Онзи, който е планирал цялата работа, е много умен. Като гледам колко сложно е всичко, мисля, че е дело на добре финансирана терористична организация, а моите глупави изпълнения те поставиха наистина в невъзможна ситуация. Извинявай, Лари.
Лицето на Фостър почервеня. Президентът рядко се извиняваше на когото и да било, да не говорим за агент на Сикрет Сървис.
— Приемам извинението, господин президент — отвърна той.
Вратата на хеликоптера се затвори и президентът каза:
— Трябва да се приберем във Вашингтон. Бързо.
— Напълно съгласен съм, господин президент — въздъхна с облекчение Фостър.
— А племенницата ви? — попита Уотърс.
— След случилото се надеждата ни да е жива е минимална. Ако целта им е била да ме убият, явно не са имали никакво намерение да я освободят.
Джейн Кокс се разрида и закри лицето си с длани. Президентът я прегърна през раменете.
— Но трябва да продължим да правим каквото трябва. — Той огледа вътрешността на хеликоптера. — Да не губим надежда. Трябва обаче и да се готвим за най-лошото. Днес тези копелета се опитаха да убият мен и жена ми, но не успяха. Америка никога няма да се огъне пред такова зло. Никога. Могат да продължават с опитите да се доберат до мен, но никога няма да успеят. Няма да го допусна. Не и докато съм президент.
Агентите го гледаха със страхопочитание. Изглежда, бяха забравили, че само преди минути същият този мъж приличаше на разбеснял се психопат, опрял пистолет в собственото си слепоочие, повече разтревожен за преизбирането си, отколкото за съдбата на племенницата си. Знаеха само, че беше влязъл смело в капан, за да спаси племенницата си, а сега, след като беше избегнал на косъм смъртта, подкрепяше съпругата си и повдигаше бойния дух на хората си. Малко президенти успяваха да внушат такова доверие.