Преди да се издигнат във въздуха, беше взето решение, че при тези обстоятелства първото семейство не бива да пътува в един и същ хеликоптер. Мисис Кокс беше отведена във втората машина заедно с шестима агенти и двама командоси, а основната огнева мощ и агент Уотърс тръгнаха с президента. Двама агенти останаха, за да се оправят с местната полиция и трупа на Типи Куори.
83
Куори захвърли сателитния телефон с гневен вик и се втурна обратно в рудника. Шон, който следеше какво става от прикритието им, отбеляза:
— Не изглежда особено щастлив.
— Вероятно току-що научи, че нашият човек е останал жив.
— За какво говорите? — попита Гейбриъл, който беше наострил уши. — Какъв ваш човек?
— Гейбриъл, колко добре познаваш вътрешността на рудника?
— Шон, не! — възкликна се Мишел.
— Мишел, не можем да влезем на сляпо.
— Той е дете!
— Вътре може да има и друго дете.
— Ще отида — каза Гейбриъл. — Познавам рудника много добре. Искам да отида. Мога да говоря с мистър Сам.
— Той иска да отиде — настоя Шон.
Мишел погледна Шон и после умоляващото лице на Гейбриъл.
— Мишел, не разполагаме с много време. Видя как влезе Куори.
Изкачиха се още малко нагоре и хукнаха към входа на рудника. Вратата не беше проблем, защото Куори не си беше направил труда да я залости.
Влязоха с извадени пистолети и фенери. След няколко мига изчезнаха в тъмнината.
— Даръл! — изкрещя Куори. — Даръл!
Синът му изникна от тъмнината.
— Какво има?
Куори почти не можеше да говори. Нито да мисли. Стисна рамото на сина си с ръка.
— Обади се Карлос. Не се е получило. Измъкнали са се!
— Мамка му! Прецакани сме!
— Кислородни маски! — промълви Куори.
Даръл изгледа баща си гневно.
— Какво ще правим сега, старче?
Куори се обърна и забърза по прохода. Даръл тръгна след него.
Отключи вратата на помещението, в което бе Уила, и я отвори рязко. Даян Уол заотстъпва още щом видя гневната му физиономия.
— Не, моля те! Недей! Не! — разпищя се тя.
Уила изглеждаше объркана.
— Какво става? — попита тя.
— Не ни убивай! — запищя Даян.
Уила скочи и започна да отстъпва.
Куори и Даръл запристъпваха напред.
Куори дишаше учестено.
— Живи са! Живи са, по дяволите!
— Кой е жив? — извика Уила.
Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.
И двете се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.
— Хайде! — крещеше той. — Даръл!
Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.
— Моля те, мистър Сам! Моля те! — Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.
Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.
Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.
Даян все още пищеше и той я скастри:
— Млъквай, жено! Веднага!
Тя не млъкна.
Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.
— Млъквай! — просъска той отново.
Този път Даян застана на колене и млъкна.
Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.
— Чу ли, Даръл? — попита Куори.
— Какво да чуя?
— Това.
В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.
— Полицията е — каза Куори. — Тук са. Сигурно са цяла армия!
Даръл погледна баща си безизразно.
— Какво искаш да направя сега?
— Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.
— Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.
Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:
— Донеси ми кутията.
Даръл се усмихна зловещо.
— Ще им видим сметката, татко!
— Донеси я. Ама я дай на мен.
— Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.