— Какво говори той? — извика Уила.
— Върви — тросна се Куори.
— Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!
— Даръл!
Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.
Стъпките продължаваха да се чуват.
— Кой е там? — извика Куори. — Имам заложници!
— Мистър Сам! — извика глас.
— Гейбриъл! — Куори истински се изненада.
Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.
— Гейбриъл! — извика Куори. — Какво правиш тук!?
Тишина.
— С кого си?
Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.
— Кой е там? — попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на Куори с двете си ръце.
— Мълчи — скара й се той.
— Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.
— Да, то е. Само че с него има някой.
Куори побутна Даян с върха на обувката си.
— Ставай, веднага!
Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.
— Моля те, пусни ни! — примоли се Даян. — Моля те.
— Млъквай, жено, кълна се, че…
— Не я наранявай! — обади се Уила. — Изплашена е.
— Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!
— Мистър Куори!
Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.
— Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?
Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.
— Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.
Куори продължаваше да мълчи.
— Мистър Куори?
— Чувам ви — извика той. — Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?
— Вън няма никой.
— Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?
Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.
— Искаме Уила. Това е всичко.
— Всички искаме много неща, но не ги получаваме.
Следващите думи на Шон стреснаха Куори.
— Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.
— Защо ви е да го правите? — извика Куори.
— Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.
— Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.
— Въпреки всичко можем да ви помогнем.
Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.
— Не искате да нараните момичето, нали? — продължи той. — Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.
Куори се замисли.
— Къде е Гейбриъл? — попита. — Искам да говоря с него.
Мишел кимна на Гейбриъл.
— Мистър Сам, тук съм.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.
— Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.
— Намерихме писмото — каза Шон. — Знаем. Никой няма претенции към тях.
— Мистър Сам — обади се Гейбриъл, — не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.
Куори поклати бавно глава.
— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.
— Защо?
— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.
— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!
Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.