Шон и Мишел подозираха, че е бил или Карлос Ривера, или Кърт Стивънс, но нямаха сериозни доказателства.
— Построил е по същество газова камера за Дан и Джейн Кокс — отбеляза Шон.
— И уби в нея собствената си дъщеря.
— По-скоро беше евтаназия — каза Шон. — След всичките тези години…
Най-важният въпрос обаче оставаше нерешен — как да постъпят с информацията, която бяха научили в мазето на „Атли“.
— Всички са мъртви — каза Шон. — Куори, Типи, Рут Ан.
— Може би е най-добре да забравим — предложи Мишел. — Иначе отново ще въвлечем Гейбриъл и Уила във всичко това.
— И ще се разрази национален скандал — добави Шон.
— Но Кокс ще се измъкне безнаказано.
— Знам. Може би обаче така е по-добре.
Върнаха се до „Атли“. Един от командосите, които охраняваха мястото, се доближи до тях.
— Четох за вас в пресата — каза той. — Свършили сте страхотна работа.
— Не чак толкова — отвърна Шон без особен ентусиазъм.
Мишел замълча. И двамата си мислеха за президента на Съединените щати в доста по-различна светлина от онази, в която го виждаха всички, макар и да бяха решили да си мълчат по въпроса.
Командосът кимна към руините.
— Изглеждаше доста по-различно, когато го видях за пръв път.
— Бил си тук и преди? — попита Мишел.
Той кимна.
— Бях в хеликоптера с първата дама, преди да избухне пожарът. Тя ни накара да кацнем тук. Каза, че не се чувства добре. Отвори й чернокожа жена и тя влезе вътре. Мисля, че беше прислужница. Поговориха малко, после първата дама слезе в мазето. Настоя да го направи. Не пусна никой друг там. Влезе сама, после излезе и излетяхме към дома.
Шон и Мишел гледаха останките.
И „Атли“ избухна в пламъци.
86
Поканата дойде два дни след като се върнаха от Алабама.
Белият дом изглеждаше красив на меката светлина на есенната вечер.
Вечеряха в апартамента на първото семейство. Президентът не беше там. Поканата беше отправила Джейн. След вечеря седнаха във всекидневната, където им поднесоха кафе. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Шон и Мишел седяха, изпълнени с напрежение, а Джейн избягваше да ги погледне в очите.
— Изминахме дълъг път — каза тя накрая.
— В какъв смисъл? — попита Шон.
— Намерихме Уила, върнахме нещата в нормалния ритъм. Не мога да ви се отблагодаря за онова, което направихте. Ако не бяхте вие, с президента щяхме да сме мъртви. Уила също.
— Сам Куори е мъртъв. Също и синът му. И Типи Куори. Но ти го знаеше. Едно малко момче, Гейбриъл, загуби майка си. А Даян Уол? Познавахме я като Даян Райт. Жената, която се чукаше с мъжа ти онази нощ в колата в Атланта. Помниш я, нали?
— Шон, моля те, не бъди груб. Не е необходимо.
— Уила загуби две майки. Това е истинска трагедия.
— Нямаш доказателства, че Пам не е била нейна майка.
Шон извади от джоба си някакви документи.
— Всъщност имам. Намерих ги в мазето на „Атли“. Резултати от ДНК анализ. Доказват, че Даян Уол е нейната биологична майка.
Джейн остави чашата си, докосна устни с ленена салфетка и се загледа в него.
— Поканих ви тук, за да ви предложа да продължим напред. А не да се ровим в миналото.
— Защо изпитваш нужда да го направиш? — попита Шон, докато Мишел наблюдаваше мълчаливо.
— Защото знам, че сте били в онази къща. Знам, че сте видели стаята в мазето.
— А, имаш предвид „Атли“. Къщата, която изгоря малко след като си излязла от нея. Пожарът, в който загина Рут Ан.
— Стана ми много мъчно, като научих.
— Ти говори с Рут Ан, нали?
— Да, за кратко. Стори ми се добра жена. Радвам се, че успяхме да уредим официално да станете настойници на сина й.
— Да. А не можа ли да измислиш друг начин да се отървеш от доказателствата? Вместо да изгориш къщата и да убиеш нещастната жена?
Джейн го погледна невъзмутимо.
— Нямам представа за какво говориш. Когато си тръгнах от къщата, тя беше напълно здрава, както и Рут Ан. Можеш да попиташ всеки от хората, които бяха с мен. Да не говорим, Шон, че се приближаваш опасно до неща, от които трябва да се пазиш.