Грабна малка бутилка с газирана вода и я изпразни в гърлото си, като разля част от нея върху седалката и страниците. Изруга и се опита да избърше хартията, но скъса листа почти до средата. Очите й се насълзиха — не беше сигурна защо. Приближи парчето до лицето си, макар че зрението й беше отлично. И въпреки това не можа да разчете буквите. Вдигна поглед към предното стъкло, но и там не виждаше нищо — дъждът беше пороен. Сега улиците бяха опустели.
Пак погледна страниците, но не видя нищо. Думите бяха по местата си, но тя не беше в състояние да ги различи.
— Можеш да го направиш, Мишел! Можеш да се справиш! — Гласът й беше нисък, напрегнат, глух.
Съсредоточи се.
„Детство — Тенеси“, започна да чете тя. Спомни си, когато беше на шест и живееше в Тенеси с майка си и баща си. Баща й беше полицай, устремен нагоре в кариерата. Майка й беше… ами… нейна майка. Четиримата й по-големи братя бяха пораснали и живееха другаде. Само малката Мишел беше останала у дома с родителите си.
Сега вече се справяше добре. Думите бяха ясни, спомените й също се избистряха с приближаването до малкото късче лична история. Когато прелисти страницата и погледът й затрептя върху датата в горния й край, мълнията вън сякаш я удари директно. Милиарди волтове болка, писък, ужас, който сякаш можеше да види и да почувства физически, докато я пронизваше.
Погледна през стъклото. Не знаеше защо. Улиците пак бяха пусти, дъждът бе толкова силен, че капките изглеждаха свързани — като нанизи от трилиони мъниста.
И все пак, когато се вгледа в пороя, видя, че навън не е съвсем безлюдно. Високият мъж беше там без чадър, без шлифер. Подгизнал до кости. Панталоните и ризата бяха залепнали за кожата му. Гледаше я втренчено. Тя също се вторачи в него. В очите му нямаше страх, омраза или съчувствие. Това е, заключи тя, някаква дълбока тъга, която лесно можеше да съперничи на собственото й отчаяние.
Завъртя ключа, включи на скорост и натисна газта. Когато мина покрай него, поредната мълния разцепи небето и превърна нощта в ден. Погледна го. Образите им сякаш се втвърдиха от изригналата енергия. Погледите им бяха вперени един в друг.
Шон Кинг не се опита да проговори или да я спре, когато тя профуча край него. Остана на място, със залепнала за лицето коса, с големи, пронизващи очи — каквито тя ги помнеше. Плашеха я. Като че ли искаха веднага да изтръгнат душата от тялото й.
След миг той изчезна, когато тя зави зад един ъгъл и намали скоростта. Свали стъклото си. Листовете полетяха навън и паднаха право в един контейнер за боклук.
След миг джипът й изчезна в талазите на бурята.
1
Балони за рожден ден и автоматични оръжия. Изящни вилици, ровещи в сметанови сладкиши, загрубели пръсти, извити пред стоманени спусъци. Весел смях, разопаковане на подаръци, заплашително тракане на витлата на спускащ се хеликоптер.
Министерството на отбраната официално наричаше това място в Мериленд „Обект, охраняван от военноморските сили“, но повечето американци го знаеха като Кемп Дейвид. Нито едното от двете имена не би могло да се асоциира с място за празнуване на детски рожден ден. Бившият почивен лагер, създаден по време на Голямата депресия, бе превърнат в президентска резиденция от Франклин Делано Рузвелт, който я бе нарекъл „Яхтата Шангрила“, тъй като тя фактически бе заменила любимата му президентска яхта. Днешното й далеч не така екзотично наименование й бе дадено от Дуайт Айзенхауър, който я бе кръстил на внука си.
Паркът от 50 хектара предлагаше множество възможности за занимания на открито като тенис кортове, пътеки за разходки и голф игрище за компанията на президента.
Рожденият ден беше организиран в боулинг центъра. Присъстваха десетина деца заедно с придружителите си. И, разбира се, всички бяха развълнувани, че се намират на свещената земя, по която бяха стъпвали Кенеди и Рейгън.
Домакиня на партито беше Джейн Кокс. Тя беше свикнала да бъде в подобна роля, защото беше омъжена за Дан Кокс, известен още като Вълка, което пък я правеше първа дама на Съединените щати. Изпълняваше ролята си с чар, достойнство, необходимото чувство за хумор и ловкост.