— Някак си я хвана?
— Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.
— Тогава ли хлътна по нея?
— Мишел! — извика той рязко.
— Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?
— Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.
— Това ли беше?
— Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.
— Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.
— Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.
— Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?
— Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често — ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?
Мишел го изгледа изненадано.
— Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?
Шон се усмихна весело.
— Ами… не исках да ги плаша.
— Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.
— Както се казва, това вече сме го преживели.
— Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.
— Да, но пък няма да ни е скучно.
— Не, няма да е скучно.
12
Сам Куори подкара по набраздения от коловози черен път към „Атли“. Пистолетът, с който беше застрелял Кърт, беше на седалката до него. Спря пред къщата, построена преди Гражданската война от правени на ръка тухли и местен камък, и прахолякът на Алабама се завихри около гумите на пикапа — приличаше повече на мараня от горещината, отколкото на прашен облак от дълбокия Юг. Сам дълго не помръдна. Остана на място, с ръце на волана, втренчен в пистолета, който беше със спуснат предпазител. Най-накрая докосна с палец грапавата повърхност на ръкохватката, сякаш така щеше да прогони от ума си онова, което беше направил.
При връщането си едва не се разби със самолета. Още при излитането започна да се тресе неудържимо. После на височина едва стотина метра ножично въздушно течение завъртя машината почти вертикално. В продължение на няколко секунди беше сигурен, че двигателят напълно е загубил тяга. После успя да овладее положението и отново да върне чесната в нормално положение.
Докато Даръл растеше, винаги го беше държал близо до себе си. Момчето не беше особено развито в умствено отношение и Куори го знаеше, но независимо от това го обичаше. Даръл беше предан син. Правеше всичко, което баща му поискаше от него. Липсата на достатъчно интелект компенсираше с кучешка упоритост и внимание към подробностите — качества, които притежаваше и баща му и които му помогнаха в армията. С Кърт и Карлос служиха в Ирак и Афганистан и заедно бяха спечелили осем медала за храброст. Бяха оцелели след най-лошото, което би могъл да им причини врагът, включително и след взрива от няколко самоделни бомби.
После започнаха проблемите. Една сутрин Куори завари тримата да закусват в кухнята в „Атли“.
— Какво правите тук? — попита той. — Мислех, че имате заповед да се върнете в Близкия изток.
— Хвана ни носталгията — промърмори Даръл, докато дъвчеше царевичен хляб и тлъст бекон. Кърт само кимаше и се хилеше. После засърба пак силното кафе на Рут Ан. Карлос мълчеше както винаги и само ровеше с вилицата в чинията си.
Куори бавно седна на един стол срещу тях.
— Позволете ми да ви задам един глупав въпрос. Армията знае ли?
Тримата се спогледаха, после Даръл каза:
— Не, ама скоро ще научи. — И се изкиска.
— Значи сте дезертирали. И защо го направихте?
— Уморихме се да се бием — отговори Кърт.