— В Ирак е по-горещо, отколкото в Алабама — добави Даръл. — А през зимата е по-студено, отколкото на луната. Вече бяхме там четири пъти. Стреляхме и по Ал Кайда, и по талибаните.
— Откаченяци с пешкири на главите — добави Карлос и заопипва чашата кафе.
— И като че ли извираха — добави Кърт. — Като къртици. Смачкваш една, друга се показва.
— Идват деца уж за да искат бонбони, а се взривяват — добави Даръл.
— Проклета работа, мистър Куори. Писна ни. Това е божията истина.
Даръл остави вилицата си и избърса уста с опакото на месестата си длан.
— Та затова решихме, че е време да се приберем у дома, в Алабама.
— В добрата стара Алабама — добави Кърт с лукава усмивка.
Военната полиция дойде на следващия ден.
— Не съм ги виждал — отсече Куори пред навъсените войници.
Говориха с Рут Ан, с Гейбриъл и дори с индианеца Фред. От тях не научиха нищо. Семейството пазеше своите. Не каза на военните полицаи за старите рудници обаче, защото Кърт, Карлос и Даръл се криеха в тях. Беше ги откарал там със самолета предишната нощ.
Дребният униформен латиноамериканец уведоми Куори:
— Да се укриват дезертирали войници е федерално престъпление.
— Служил съм на страната си във Виетнам, сержант. Убил съм повече хора, отколкото ти си сънувал. Заслужил съм поне няколко медала за храброст, а Чичо Сам дори не ми благодари за онова, което изтърпях. Когато се върнахме, ни сритаха по задниците. Нямаше паради за нас, дето се бихме във Виетнам. Ако обаче видя сина си, ще постъпя правилно.
Куори им отдаде чест и затръшна вратата пред лицата им.
Това се бе случило преди две години, а военните бяха идвали още два пъти по-късно. Пътищата обаче бяха малко и Куори винаги знаеше, че идват, дълго преди да стигнат до „Атли“. След третия път не бяха идвали повече. Явно имаха по-сериозни проблеми от това да издирват три момчета от Алабама, на които им бе писнало да се бият с арабите на единайсет хиляди километра от дома, мислеше Куори.
Кърт му беше като син — почти като Даръл. Познаваше момчето от раждането му. Беше го прибрал, след като родителите му загинаха при пожар. С Даръл си приличаха много.
Карлос се беше появил на прага му една сутрин преди десетина години. Тогава не беше много по-голям от Гейбриъл. Нямаше семейство, нямаше пари. Имаше само риза и панталони, но също така и силен гръб. И работеше съвестно. Изглежда, през целия ри живот Куори бе осъден да приютява бездомници.
— Какво правиш тук, мистър Сам?
Куори се изтръгна от мислите си и погледна през стъклото на пикапа. Гейбриъл го наблюдаваше от предните стъпала. Момчето беше както обикновено с избелели дънки, бяла тениска и бос. На главата си носеше старата бейзболна шапка на „Атланта Фолкънс“, която Куори му беше дал. Носеше я с козирката назад, за да не изгори вратът му — поне така каза на Куори един ден, когато го попита.
— Бях се замислил, Гейбриъл.
— Ама ти наистина мислиш много, мистър Сам.
— Възрастните мислят, Гейбриъл. Та недей да растеш прекалено бързо. Да си малък е много по-забавно.
— Щом ти казваш…
— Как е в училище?
— Както винаги. Обичам математиката, но повече обичам да чета.
— Значи можеш да станеш писател на научна фантастика като Рей Бредбъри. Или Айзък Азимов.
— Кой?
— Защо не отидеш да помогнеш на майка си? Тя винаги има толкова много работа, а няма кой да й помага.
— Добре. А… благодаря за марката. Тази я нямах.
— Знам, че я нямаше. Иначе щях ли да ти я дам, синко?
Гейбриъл се отдалечи, а Куори включи пикапа на скорост и го вкара в плевнята. Слезе, мушна пистолета в колана си и се изкачи горе, в сеновала — краката му се хлъзгаха по тесните стъпала, така че си помагаше с ръка. Отвори вратите на сеновала и огледа остатъците от „Атли“ отвън. Качваше се там и правеше това по няколко пъти на ден. Като че ли, ако не проверяваше непрекъснато, земята можеше да му избяга.
Облегна се на дървената рамка, изпуши една цигара и се загледа в нелегалните имигранти, които работеха на земята му на запад от къщата. На изток виждаше Гейбриъл, който помагаше на майка си Рут Ан, която работеше в зеленчуковата градина, откъдето идваха повечето им хранителни продукти. Селска Алабама водеше в производството на „екологични“ храни. По необходимост.
Когато хората загиват в земята на изобилието, са готови на всичко, само и само да оцелеят.