— С него умря и малко късче от мен самия. Може и да не е малко. Като направих това, проклех сам себе си за вечни времена. И за това си мисли.
— Мислех си, че не вярваш в Бог — каза Даръл тихо.
Карлос гледаше с безизразна физиономия и само потриваше между пръстите си медальона със свети Кристофър, който носеше на шията си.
— Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.
— Добре, тате.
— Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?
— Да, сър! — извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.
Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.
— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита я Куори.
— Искам книги — отвърна Уила. — Няма какво друго да правя, така че искам да чета.
Куори се усмихна и отвори раницата си.
— Това са големи умове, да знаеш.
Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.
— Обичаш ли Джейн Остин? — попита я.
Уила кимна.
— Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.
— Тази беше любимата книга на дъщеря ми.
— Беше?
Куори се сепна.
— Вече не чете.
— Мъртва ли е? — попита Уила с детска прямота.
— Може да се каже и така. — Той посочи другите книги. — Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.
Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.
— А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.
— Добре, не е проблем.
— Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.
— Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.
— Ще ме убиеш ли?
Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.
— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?
— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.
Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.
Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.
— Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?
Уила беше подготвена за този малък логически дуел.
— Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?
— Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?
Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.
— Искам да си отида у дома! — каза тя. — Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! — От очите й потекоха сълзи. — Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!
Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.
— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.
— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?
Куори стана.
— Ако искаш още книги, само ми кажи.
Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.
Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.
— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.
Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:
— Слушам.
— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?
— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.