Телефонът прекъсна мислите му.
Беше Джейн Кокс.
— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.
— За какво?
— Мисля, че знаеш.
Шон навлече якето си и слезе долу до наетата кола. Неговата беше в сервиза, с щети за около осем хиляди долара, а застрахователната му компания заяви, че полицата му не покрива поражения от оловна градушка.
— Защо да не покрива? — бе попитал той.
— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.
— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.
— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.
— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?
— Винаги можете да обжалвате решението.
— Наистина ли? А какви са според инструкциите ви шансовете да спечеля обжалването? По-малки от нула или равни на нула?
Госпожицата с веселия глас му бе благодарила, че е избрал тяхната застрахователна компания и бе затворила телефона.
Тъкмо запали двигателя и се канеше да потегли, когато някой почука с пръст по стъклото. Обърна се. Беше жена на около трийсет, руса, възпълна, със силно начервени устни и кожа, върху която ежедневно се нанасят пластове пудра, за да изглежда добре пред камери с висока разделителна способност. Държеше микрофон с вградено записващо устройство, сякаш беше граната, която всеки момент се кани да хвърли.
Погледна в огледалото и видя как новинарският микробус се плъзга зад колата и му препречва изхода.
По дяволите!
Шон свали стъклото.
— Мога ли да ви помогна?
— Шон Кинг?
— Точно така. Вижте, вече дадох изявление на един репортер. Защо не го вземете от него?
— Събитията диктуват нова гледна точка.
— Какви събития?
— Вярно ли е, че сте откраднали поверителни данни от служебния компютър на Тък Дътън?
Стомахът на Шон се сви и част от телешкото се върна чак до гърлото му.
— Не знам за какво говорите. Кой ви каза това?
— Отричате ли, че сте били в офиса му?
— Не отричам и не признавам каквото и да било.
— Фирмата на Тък Дътън е изпълнител на правителствени поръчки и работи по секретни обекти на Министерството на вътрешната сигурност.
— В такъв случай вие репортер ли сте или говорител на фирмата? Не мога да се ориентирам.
— Давате ли си сметка, че е престъпление да откраднете чужда собственост? И че ако се установи, че сте откраднали класифицирана информация с цел шпионаж, могат да ви обвинят в държавна измяна?
— А сега се правите на адвокат. Аз обаче съм истински. Ако не кажете на приятелчето си да махне микробуса от пътя ми, ще дам на заден и ще видя на какво разстояние ще мога да го избутам. После ще го измъкна от седалката и ще го пребия, само че ще го формулирам като „самозащита“. Така няма да е чак толкова подсъдно.
— Заплашвате ли ни?
— Точно след една секунда ще се обадя на ченгетата и ще ви обвиня в незаконно задържане, тормоз и клевета. Погледнете ги в юридическия речник, докато се готвите за приемния изпит.
Шон форсира мотора и включи на задна.
Жената отскочи и шофьорът на новинарския микробус успя да се измъкне на сантиметър, преди колата на Шон да се забие странично в него.
Половин час по-късно Шон крачеше към болничната стая на Тък и с всяка крачка настроението му ставаше все по-мрачно. Разбира се, че беше взел информацията, но не с цел шпионаж, а за да определи дали Тък е замесен в убийството на жена си. Така бе станал уязвим от юридическа гледна точка, но не му беше за пръв път. Не по тази причина беше ядосан. Някой искаше да го натопи, за да отклони вниманието от себе си. Трябваше да научи кой и защо.
Показа картата си на единия от двамата агенти на Сикрет Сървис пред вратата на болничната стая. Понеже вътре беше първата дама, положиха допълнителни усилия — претърсиха го с ръце и металотърсач и чак след това го въведоха вътре. Тък седеше на стол до леглото. Джейн Кокс стоеше изправена до него с длан на рамото му.
До стената бяха застанали двама агенти, но Джейн им каза: