През следващите няколко часа той работи с наемните работници на полето. Правеше го поне поради две причини. Първо, обичаше да работи земята. Беше го правил още от малък и не виждаше причина да спре само защото вече остаряваше бързо. Второ, работниците винаги влагаха повече усилия в труда си, когато „el jefe“ беше при тях.
Гейбриъл също дойде при него следобед, след като бе изминал пеша почти двата километра от автобусната спирка. Момчето беше силно и съсредоточено, умееше да работи с инструментите и машините като възрастен, опитен работник. По-късно, на вечеря, Куори остави Гейбриъл да каже молитвата, докато майка му Рут Ан и Даръл слушаха. Храната им бе обикновена, повечето консервирана. Освен това Куори чу и какво Гейбриъл е учил в училище този ден.
Погледна възхитено майката на момчето.
— Той е умен, Рут Ан. Попива като гъба.
Рут Ан се усмихна доволно. Беше слаба като клечка и винаги щеше да е така поради заболяване на червата, което нямаше пари да лекува и което вероятно щеше да я довърши след десетина години.
— Мен не ме питай за такива работи — каза тя. — От мен искай само готвене и чистене, друго не разбирам.
— Там те бива — намеси се Даръл, който седеше срещу Гейбриъл, тъпчеше в устата си едри залъци царевичен хляб и пиеше хладка вода от кладенеца, за да преглъща.
— Къде е Карлос? — попита Гейбриъл. — Да не би да замина и той като Кърт?
Даръл погледна тревожно баща си, но Куори продължи най-спокойно да топи от чинията си доматен сос с парче хляб.
— Изпратих го да ми свърши една работа в града — отговори той най-накрая. — Скоро ще се върне.
След вечеря Куори се качи на тавана, където седна сред обвитите с паяжини останки от историята на семейството му, най-вече мебели, дрехи, книги и документи. Не се качи заради някаква носталгия. Разтвори плановете върху стара салонна масичка, принадлежала на прабаба му по майчина линия, която според семейната легенда застреляла мъжа си с ловна пушка заради жена с красиво лице, добри маниери и много тъмна кожа.
Куори проучи пътя, сградата, възможния достъп и местата, които биха могли да се окажат проблемни. После насочи вниманието си към други чертежи, по-технически. Някога беше спечелил стипендия, за да учи в колеж по машинно инженерство, но войната във Виетнам провали плановете му. Когато се върна у дома, баща му беше починал, „Атли“ легна на плещите му и ученето в колеж просто се оказа невъзможно.
Въпреки това обаче Куори можеше да поправи всичко, което имаше мотор или движещи се части. Устройството на всяка машина, колкото и да бе сложно, му изглеждаше смайващо елементарно. В „Атли“ това му беше донесло дивиденти, защото другите фермери плащаха за скъпи ремонти, когато техниката им се повредеше, а Куори поправяше всичко сам, най-често легнал на земята с голям гаечен ключ в ръка.
Така и сега разглеждаше плановете и чертежите с очи на специалист, даваше си сметка кое може да се подобри и какво трябва да се направи, за да се предотврати катастрофа. После слезе долу и завари Даръл да почиства пушките в малката оръжейна стаичка, непосредствено до кухнята.
— Няма по-хубава миризма от миризмата на оръжейна смазка — каза Даръл и вдигна очи към баща си, когато той премина през стаичката.
— Ти го казваш.
Усмивката на Даръл изведнъж помръкна — може би заради спомена за пистолета, опрян в тила му от мъжа, който сега стоеше на метър от него в стая, пълна с оръжия.
Куори затвори и заключи вратата, после седна до сина си и разгъна плановете на пода.
— Вече показах тези неща на Карлос, но искам и ти да знаеш за всеки случай.
— Знам — каза Даръл и избърса цевта на любимата си карабина за елени.
Куори удари по чертежите.
— Това е важно, Даръл! Няма място за гафове! Внимавай!
След трийсет минути обяснения и повторения Куори стана и сгъна плановете удовлетворен. Докато ги прибираше в дългата цилиндрична картонена кутия, в която ги държеше, каза: