— Има ли причина, поради която тя би могла да иска връзката им да излезе наяве? — попита Шон.
— Не виждам каква. Ако притежава дял от фирмата, подобно нещо би й навредило, нали?
— Не и ако има резервен вариант, който й носи повече пари, Дейв.
29
Два часа по-късно Шон най-после дочака една кола да мине през портала на жилищния блок и влезе след нея. Вратата се затвори. Паркира на място за посетители, взе дългата кутия от седалката до себе си и влезе във фоайето на сградата.
Портиерът, жилав оплешивяващ мъж с възголямо сако, вдигна поглед от вестника си.
— Мога ли да ви помогна?
Шон потупа кутията.
— Цветя за мис Касандра Малори.
— Добре. Остави ги тук.
— Не става. Казано ми е да ги доставя лично. Трябва да ми се подпише за тях.
— И аз мога да се подпиша. При нас не е прието хората с доставки да ползват асансьорите.
— Хайде стига. И бездруго ми плащат колкото да си покрия бензина. Живея от бакшиши. Ти няма да ми дадеш нищо, нали?
— Тези цветя не са за мен, така че си адски прав. Няма да ти дам.
— Слушай, работя като луд, за да си изкарам прехраната. Тук има дузина дълги стебла, а в колата ме чакат още петнайсет доставки, които трябва да направя до осем тази вечер. Пукам се по шевовете за центове.
— Изглеждаш ми малко стар, за да разнасяш цветя.
— Преди имах собствен бизнес за ипотечно финансиране.
Мъжът го погледна с разбиране.
— Ооо…
— Защо не й се обадиш да й кажеш, че съм тук. Ако не ги иска, няма проблем.
Портиерът се поколеба и вдигна слушалката.
— Мис Малори, обажда се Карл от портиерната. Донесоха цветя за вас. — Замълча. — А… не знам. Един момент. — Погледна към Шон. — От кого са?
Шон бръкна в джобчето на ризата си и погледна празно листче.
— Някой си Грег Доусън.
Карл повтори името по телефона.
— Да, добре. Ти си шефът.
Затвори и се обърна към Шон:
— Днес имаш късмет. Тя е в апартамент седемстотин петдесет и шест. Асансьорът е там.
— Идеално. Да се надяваме, че не е стисната.
— Изглеждаш добре. Ако наистина имаш късмет, може да ти даде и нещо друго като бакшиш.
Шон се престори на учуден.
— Какво искаш да кажеш? Да не е някоя мацка?
— Да го кажем така, приятел. Когато минава през фоайето, имам чувството, че съм в някоя фантазия на „Плейбой“. Май няма друга причина да стоя на тази никаква работа.
Шон се изкачи с остъкления асансьор, от който се разкриваше невероятна гледка към крайбрежието. Касандра сигурно го очакваше до вратата, защото отвори в мига, в който почука. Беше боса и с хавлиена роба, която достигаше до средата на бедрата й.
— Цветя? — попита тя.
— Да. От някой си мистър Доусън.
— Трябва да кажа, че съм изненадана.
Шон я изгледа.
— Госпожо, имате вид на жена, която получава много цветя от мъжете.
Тя го дари с ослепителна усмивка.
— Ти си сладур.
— Моля да подпишете тук.
Подаде й бележника си и химикалка. Докато тя подписваше, той отвори кутията. Вътре имаше дванайсет рози с дълги стебла, които беше купил от уличен търговец за четири долара.
Касандра взе една и вдъхна аромата й.
— Красиви са.
— Имате ли ваза, за да ги сложим във вода? Направете го веднага, за да не увяхнат.
Тя вдигна очи към него и се усмихна още повече. Огледа го от горе до долу, в целия му внушителен ръст, и каза с гърлен глас, от който Шон изведнъж се почувства някак нечист:
— Как се казваш?
— Шон.
— Не съм те виждала наоколо, Шон.
— Не съм идвал насам. Предполагам, че загубата е моя.
— Защо не внесеш цветята, докато потърся ваза?
Когато се обърна, съумя да плъзне гърдата си по ръката му. Направи го толкова умело, че Шон нямаше как да не заключи, че движението е отработвано с години. Влезе и затвори вратата. Автоматичната ключалка щракна.
Апартаментът беше луксозен и пълен със скъпи вещи. Дамата обичаше живописта, стилните мебели и ориенталските килими. После отиде до кухненския бокс, отвори някакъв шкаф и се наведе над него. Гледката накара Шон да се изчерви. С изключение на малката ивица черни бикини, всичко останало беше само Касандра.
Все още наведена, жената се обърна назад, за да се увери, че я гледа. Проследи погледа му и се престори на смутена.