— При Дона, поне така си мисля. Май каза, че ще вечерят. Не съм сигурен. Спомена го между другото.
— Дона има ли фамилно име?
Този път нямаше пауза.
— Защо? — попита веднага.
— Какво защо?
— Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?
— Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?
— Не ми харесва тона ти, момиченце.
— Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.
Той остави лъжицата.
— Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.
— Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.
За миг баща й доби объркан и неуверен вид.
— Какво? Да, мисля, че да.
Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.
Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.
— Имам нужда от теб — завърши тя, след като му разказа какво се е случило.
Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.
32
— Можеше да се убиеш! — сопна се Сам Куори, когато седна срещу Уила в „килията“ й.
— Тук съм затворник, а затворниците имат право да се опитат да избягат — отвърна тя. — Това е работата им. Всички го знаят.
Куори забарабани с дългите си пръсти по масата. Беше конфискувал „шперцовете“ й и беше прибрал всички консервни кутии. Беше накарал Даръл и Карлос да укрепят допълнително вратата отвън.
— Коя е Даян? — попита Уила.
— Една жена — отговори Куори троснато.
— Това вече го знам. Защо е тук?
— Не е твоя работа.
Той стана да си върви.
— Между другото, благодаря ти.
Куори се обърна изненадано.
— За какво?
— Спаси ми живота. Ако не беше ти, сега щях да съм на дъното на онази пропаст.
— Няма защо. Само не се опитвай да го правиш отново.
— А ще мога ли да видя пак Даян?
— Може би.
— Кога?
— Не знам.
— Защо не знаеш? Не искам кой знае какво!
— Защо задаваш толкова много въпроси, след като не отговарям на нито един от тях? — попита Куори видимо изнервен, но и заинтригуван от упоритостта на момичето.
— Защото се надявам някой път да започнеш да отговаряш — каза тя усмихнато.
— Не приличаш на нито едно момиче, което съм виждал… Не, вземам си думите назад. Напомняш ми на някого.
— На кого?
— На някого.
Заключи след себе си и сложи допълнителната дебела дъска напряко на вратата. Така дори и Уила пак някак си да съумееше да превърти ключалката, нямаше да може да отвори вратата.
Докато крачеше в прохода, той извади листовете хартия от джоба си. Заради тях беше дошъл днес. Вдигна ръка и почука.
— Кой е? — попита Даян с треперещ глас.
— Трябва да поговорим — извика той отвън. — Облечена ли си? Оправи ли се след пътешествието навън?
— Да.
Отключи и влезе.
Както и при Уила, тук също бяха осигурили кушетка, малка масичка, фенер, мобилна тоалетна, вода и сапун за къпане, консерви и вода за пиене, дрехи. Даян беше сменила изпоцапаните дрехи от опита за бягство с дънки и памучна риза.
Куори затвори вратата след себе си.
— Току-що говорих с Уила — започна той.
— Моля те, не я наказвай за това, което направи.
— Нямам намерение да я наказвам — каза той и добави мрачно: — Освен ако двете не решите пак да направите нещо такова. Няма как да избягате оттук, дори и да се измъкнете от рудника.
— Защо правиш това?
Той седна на масата и вдигна нагоре листовете.
— Ето защо. — Кимна към другия стол в стаята. — Искаш ли да седнеш?
— Искам да си отида у дома.
— Трябва да погледнеш това.
Даян събра малко кураж и пристъпи напред.
— Ако го направя, ще ме пуснеш ли? — Гласът й звучеше умолително, очите й се пълнеха със сълзи. Сякаш отчаяно чакаше да чуе нещо от него, което ще й върне свободата.
— Е, със сигурност няма да те държа тук още дълго.
— Защо ме доведе? Ами Уила?
— Нужни сте ми — отговори Куори просто. — И двете. Нищо от това, което трябва да направя, не може да се случи без вас. — Вдигна нагоре листовете. — Изпратих кръвните проби, които взех от вас, на място, където направиха няколко изследвания. На ДНК. Можех просто да им изпратя натривка с памук от вътрешната страна на бузата ти, но докогато четях по въпроса, научих, че с кръв става дори по-добре. Не исках да има грешки.