— И после какво?
— После ще видим. Не мога да ти обещая повече.
33
Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.
— Къде е тя?
Куори посочи вляво.
— Ето там.
Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.
Даян приближи тихо.
— Ами ако се събуди?
— Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час — каза Куори тихо. — Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.
Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.
— Уила Дътън. Хубаво име.
— Не си ли го измислила ти?
— Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…
Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.
— Няма да й направиш нищо лошо, нали?
— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.
— Но по-рано каза, че…
— Има степени на вина.
— Тогава кой…
— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?
— Казах, че нямах избор.
— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.
— Мога ли да я прегърна?
— Да.
Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.
— Какво си спомняш от осиновяването?
— Не много. Бях само на двайсет.
— А бащата?
— Не е твоя работа.
— Значи просто я даде?
— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.
— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.
— Откъде знаеш толкова за мен?
— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.
— А защо правиш всичко това?
— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?
— Да.
— Значи сама даде отговор на въпроса си.
Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.
— Събужда ли се вече? — попита.
— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:
— Още колко време ще ме държиш?
— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.
— Ами Уила?
— Същото.
— Каза, че името на осиновителката й е Пам?
— Да.
— Сигурно се тревожи ужасно.
— Не се тревожи — каза Куори.
— Защо?
— Защото е мъртва.
34
Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.
— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.
— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.
— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?
— Не ми остана време да проуча.
След няколко секунди мълчание Шон попита:
— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?
— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.
— Полицаите споделят ли подозренията ти?
— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.
— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.
— Знам — отвърна тя напрегнато.
— Говори ли с тази жена… Дона?
— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.
Той сложи ръка на рамото й.
— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.
— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.
— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.
— Оценявам помощта ти.
— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?
— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.